Днес бях на изпит..Не го взех, но това е друга тема...
Когато се върна след изпит, винаги обичам да разчиствам, подреждам... дали защото е от застоялата енергия вътре в мен и тя сякаш избухва като отприщен бент и не се спира до момента, в който почти 36 годишният ми кръст заплашително крещи в тялото ми "Сприиииии!"..
Та, днеееес, докато се поразвихрих из неголямото ми жилищно пространство, открих нещо толкова хубаво и забравено - стари писма, скрити в стара кутия, в ъгъла на гардероба... Уж исках да съм в движение, да чистя, да мъстя на праха и неподредените неща из къщи за неуспеха си днес, пък тези писма ме застопориха на пода в спалнята и просто седнах да ги разтварям...едно по едно... признавам си, всяко едно беше нова изненада за мен, сякаш ги получавах за първи път, но годините на отминалия сантимент и чувства си казваха думата. Емоцията беше единствено стопляща, като все едно мама ме завива през зимната вечер с топъл юрган, когато й отида на гости...
Намерих писма, които съм писала до майка ми в периодите, когато отчаяно исках да се гордее с мен, но упорито я разочаровах.. Открих и първото и единствено писмо на първия мъж в живота си като жена, в който той скромно ми пишеше между редовете с обяснения какви лекции посещава като студент по архитектура, че вечерите си мисли за мен "..естествено, само хубавите моменти".. Загубила съм връзка с него от почти 10 години, просто го запознах с моя приятелка и реших, че морално нямам правото да бъда участник в техните отношения..
Открих и писма на моя бивш съпруг до мен, в периодите, когато отчаяно ми признаваше, че СТРАШНО много ме обича...още тогава, в онези мои 23 години думата `Страшно` ми се струваше страшна дума за любов... Наричала съм го Слънчо, той ми е казвал Миличък... А казват, че мозъкът имал функцията да помни само хубавите неща!?! Моят помни болката, забравил е всичките негови по мъжки семпли, но хубави думи на копнеж..
Когато разтварям сгънатите стари листи виждам думите, почерка, питам се какво ли е усещал, докато го е писал, какво ли съм правила аз, докато той е облизвал пощенското лепило и е отивал до пощата, за да го изпрати до мен, колко ръце ли са го пипали, изпитала ли съм вълнение, когато съм отваряла пощата и писмото е изпадало от нея..
Намерих стари картички от рождени мои дни, картички на благодарност, картички от сватбения ден с пожелания за безметежно щастие... Стана ми тоооолкова стоплящо и хубаво! В такива моменти усещам, че сърцето ми живее, диша, копнее, стопля се, грее...
Хубаво е, че съм получавала писма! Че е имало хора, за които съм означавала нещо!
Всъщност, защо вече не си пишем писма?! Колко по-романтичен би бил животът!!!
