Бях обещала да не влизам във Фейсбук-а му. Но тайно го правя, защото знам паролата и от време на време напомням строго, че все още трябва да я знам. Имам предвид на сина ми. Исках да видя снимки от последния рожден ден, на който беше поканен. По майчински приемам с доверие думите му и знака за доверие "Честна скаутска! Държах се прилично", но някак си друго е, когато видя с очите си снимки от този ден и кой в каква поза е застанал и в коя част на стаята.
Отварям страницата на рожденичката. Засмивам се. Не само снимки в пълни детайли и пози, но стената й е нашарена с всякакви споделени фотоси от най-различни групи. Такива, шарени, по женски споделени, харесвани от момичешкия състав на класа. Разплакани тийнеджърки, надписи Кажи ми колко ме обичаш!, Сърцето ми още е при теб! и всякакви думички на любов и тъга, които могат да ни разнежят.
Отварям страницата на сина ми. Никакви споделени снимки, профилът му е изпълнен с резултати от постигнати мачове, джедайски борби и всякакви фермерски подобия за губене на време в интернет. И нито една снимка на той или тя, влюбени тийнеджъри, текстове, готови да разплачат и най-коравото сърце, цветя, мечета, гушнали големи сърчица или хвърчащи из облаците...
Знам, че в сърцето си има много любов към всичко край него. Знам, че е най-чувствителното момче за мен. Знам, че мисли дали е готин в нейните очи, на онази, в която тази година сърцето му е влюбено. Знам, че все още рисува картички със сърчица и пише хубави послания от цялата си душа. Знам, че разглежда момичешките стени и се оглежда в техните очи. Но знам, че е и малко копие на мъж, което не може просто така безгрижно да сподели сълзлива снимка насред стената си. Не може! Мъжете не правели така. Иди го убеди, че жените си падаме по такива неща.
