Попита ме, ей-така, докато бях с престилката до кухненската мивка и режех магданоз за мусаката. Някога обичала ли си? Познато ли ти е това усещане в сърцето? Застинах. Нима четеше мислите ми или пък аурата ми беше разпознаваема от километри? Или пък само една женска интуиция може да наведе към такъв въпрос към друга жена?!... Защото аз не познавам това усещане, мисля, че тъжно добавя тя.
Приятелките на майка ми понякога стават и мои приятелки. Историята помни и такива събития в моя живот. За сина ми тя е просто Вероника, независимо, че е на възрастта на баба му. Но само това ги събира в моите очи. Другото е само разлики.
Стрелкиня, която изпращам и посрещам от летището последните години. От Хималаите до Лондон и Синай, от Червено море до Кападокия. Пътешественичка от класа! Понякога с радост й завиждам, но благородно, хубаво, мечтаещо, така както може само по бял и хубав начин човек да си пожелае от това, което се случва на приятелите. Ей-така, за малко да преживее и той поне мъничко от тази хубава емоция.
Няма излишна суета, малка раница на гърба, никакви сешоари и преси за коси, хубав фотоапарат, листове с разпечатана информация за местата, които ще посети на следващия ден на някой друг континент и много желание да ме поучава. Ей-това още ми е трудно да преглътна. Стрелкинята в мен се заинатява на иначе доброто й желание да ми предаде опита от 24-те години преднина в живота. Но пък с изненада установявам, че не изразявам на глас протеста си. Само вътрешно си се усмихвам и вдигам стачка като пропускам умишлено иначе добрите й проповеди относно начина ми на живот. Явно съм кармично обременена от набора на майка ми. И двете с Вероника като че ли са тръгнали на кръстоносен поход срещу моята, ама съвсем моята представа за света, за моя си свят и за моето си сърце и всичко, което се случва в него. Срещу майка ми възроптавам още на глас, докато Вероника просто вече не я чувам. Но пък много ги обичам. И двете, всяка по своя си различен начин.
Как да й обясня как сърцето ми прелива от хубаво усещане, което ми дава само той? Как да й предам мислите си, пълни с любов по него? Как да й разкажа за сладкото усещане в стомаха, когато сутрин ме събужда със съобщение? Вероника ме гледа с очакване. Аз продължавам да режа лук, картофи и магданоз, с престилка през кръста и шарена кърпа на косата, обуздала бухналата ми този ден във всички посоки коса.
Забравям за миг, че фурната грее в очакване на мусаката в суров вариант, обръщам се с лице към нея и й разказвам с най-топлите си думи за него, този, който предизвиква топлина в сърцето ми и розова аура около цялата мен през дните. Разказвам й хронологията на любовта ми без излишни подробности, които отново да извадят отново Вероника-поучителката и оставам насаме с Вероника-момичешката-душа-като-на-20 години. Мисля, че ме разбира. Обичащата жена в мен разпознава това усещане. Сякаш й разказвам приказка от дебел роман от някое подредено по женски нощно шкафче, моята приказка за любов, моята любов. Не ме критикува, за миг замълчава, а на лицето й се появява копнеж. За нещо нейно си, някакъв спомен от всички онези години, в които е вярвала, че нейната любов ще се появи някъде по летищата и ще я вземе. Някъде към Италия, нейната страна. Иска ми се Стрелкинята в нея да се бори за още мъничко вяра, че сега, докато носи своята раница към гишето за чекиране на багаж на поредния полет за някъде, той ще я попита дали може да й помогне. Само дано тя не го изгледа сърдито с погледа на непокорна Стрелкиня, който все още разпознавам в нея.
Понякога приятелките на майка ми стават и мои приятелки. Но само онези, които си позволяват да мечтаят и да пътуват.
Няма коментари:
Публикуване на коментар