Мъжки му работи

Бях обещала да не влизам във Фейсбук-а му. Но тайно го правя, защото знам паролата и от време на време напомням строго, че все още трябва да я знам. Имам предвид на сина ми. Исках да видя снимки от последния рожден ден, на който беше поканен. По майчински приемам с доверие думите му и знака за доверие "Честна скаутска! Държах се прилично", но някак си друго е, когато видя с очите си снимки от този ден и кой в каква поза е застанал и в коя част на стаята. 

Отварям страницата на рожденичката. Засмивам се. Не само снимки в пълни детайли и пози, но стената й е нашарена с всякакви споделени фотоси от най-различни групи. Такива, шарени, по женски споделени, харесвани от момичешкия състав на класа. Разплакани тийнеджърки, надписи Кажи ми колко ме обичаш!, Сърцето ми още е при теб! и всякакви думички на любов и тъга, които могат да ни разнежят.

Отварям страницата на сина ми. Никакви споделени снимки, профилът му е изпълнен с резултати от постигнати мачове, джедайски борби и всякакви фермерски подобия за губене на време в интернет. И нито една снимка на той или тя, влюбени тийнеджъри, текстове, готови да разплачат и най-коравото сърце, цветя,  мечета, гушнали големи сърчица или хвърчащи из облаците... 

Знам, че в сърцето си има много любов към всичко край него. Знам, че е най-чувствителното момче за мен. Знам, че мисли дали е готин в нейните очи, на онази, в която тази година сърцето му е влюбено. Знам, че все още рисува картички със сърчица и пише хубави послания от цялата си душа. Знам, че разглежда момичешките стени и се оглежда в техните очи. Но знам, че е и малко копие на мъж, което не може просто така безгрижно да сподели сълзлива снимка насред стената си. Не може! Мъжете не правели така. Иди го убеди, че жените си падаме по такива неща. 

Ще нося повече поли и ще се лакирам до насита в розово

С риск да изгубя всичките си приятелки, да си направя още безчет врагове заради горделивостта ми и често източената бяла шия някъде нагоре из висините, ще се превърна в нещо друго, не мое си, готова да го осиновя като вътрешно усещане и да стане моя същност. Подготвям се да се превърна в друга. В котка. От онези жени, които мъркат, молят, не отказват помощ, не носят, не питат, само се усмихват... ама истински, нежно, с благ тон, по женски. 

Ще се питам по-често какво искам, как да го постигна и накъде ще вървя, но най-вече с кого.

Няма да нося тежки торби, ще щадя ръцете си, ще ги мажа често с крем, ще ги лакирам и ще се обичам. Отново истински и щадящо! Вече не раздаващо, крайно и издън душа! Просто спокойно, хармонично, дори незапомнящо! Никакви крайни любови, мечти отвъд Космоса, забравили за границата на небето, подминали и Седмото небе, забравили се някъде из Галактиките. Ще обичам загадъчно, ще се усмихвам още по-свенливо и ще приглаждам полите си с маниер на жена. Всъщност, ще нося повече поли! И ще се лакирам до насита в най-различни цветове на розовото.

Изоставям дивата Стрелкиня, многото говорене, крайните изказвания, емоционалните излияния, обичта отвъд себе си... Ще се следя за изпуснат непокорен кичур и за изпуснати думи в повече. Ще споделям в граници. Начертавам собствената си територия, построявам оградка и ще отглеждам цветенца като една красива домакиня. Изоставям конете в себе си, разпрягам ги и им давам вечна почивка до следващия си живот, в който може и да бъда мъж. Вземам си довиждане с безкрайната шир, дивите полета и някъде далеч с хоризонта, където женската ми душа скита често сама в търсене на сродна душа, вътрешни добри усещания и предела на вътрешната самота! Наситих й се! Заради това сменям кожата, свалям ездаческите ботуши и обличам тази на котка. 

Приятелките на майка ми понякога стават и мои приятелки

Попита ме, ей-така, докато бях с престилката до кухненската мивка и режех магданоз за мусаката. Някога обичала ли си? Познато ли ти е това усещане в сърцето? Застинах. Нима четеше мислите ми или пък аурата ми беше разпознаваема от километри? Или пък само една женска интуиция може да наведе към такъв въпрос към друга жена?!... Защото аз не познавам това усещане, мисля, че тъжно добавя тя.

Приятелките на майка ми понякога стават и мои приятелки. Историята помни и такива събития в моя живот. За сина ми тя е просто Вероника, независимо, че е на възрастта на баба му. Но само това ги събира в моите очи. Другото е само разлики. 

Стрелкиня, която изпращам и посрещам от летището последните години. От Хималаите до Лондон и Синай, от Червено море до Кападокия. Пътешественичка от класа! Понякога с радост й завиждам, но благородно, хубаво, мечтаещо, така както може само по бял и хубав начин човек да си пожелае от това, което се случва на приятелите. Ей-така, за малко да преживее и той поне мъничко от тази хубава емоция.

Няма излишна суета, малка раница на гърба, никакви сешоари и преси за коси, хубав фотоапарат, листове с разпечатана информация за местата, които ще посети на следващия ден на някой друг континент и много желание да ме поучава. Ей-това още ми е трудно да преглътна. Стрелкинята в мен се заинатява на иначе доброто й желание да ми предаде опита от 24-те години преднина в живота. Но пък с изненада установявам, че не изразявам на глас протеста си. Само вътрешно си се усмихвам и вдигам стачка като пропускам умишлено иначе добрите й проповеди относно начина ми на живот. Явно съм кармично обременена от набора на майка ми. И двете с Вероника като че ли са тръгнали на кръстоносен поход срещу моята, ама съвсем моята представа за света, за моя си свят и за моето си сърце и всичко, което се случва в него. Срещу майка ми възроптавам още на глас, докато Вероника просто вече не я чувам. Но пък много ги обичам. И двете, всяка по своя си различен начин.

Как да й обясня как сърцето ми прелива от хубаво усещане, което ми дава само той? Как да й предам мислите си, пълни с любов по него? Как да й разкажа за сладкото усещане в стомаха, когато сутрин ме събужда със съобщение? Вероника ме гледа с очакване. Аз продължавам да режа лук, картофи и магданоз, с престилка през кръста и шарена кърпа на косата, обуздала бухналата ми този ден във всички посоки коса. 

Забравям за миг, че фурната грее в очакване на мусаката в суров вариант, обръщам се с лице към нея и й разказвам с най-топлите си думи за него, този, който предизвиква топлина в сърцето ми и розова аура около цялата мен през дните. Разказвам й хронологията на любовта ми без излишни подробности, които отново да извадят отново Вероника-поучителката и оставам насаме с Вероника-момичешката-душа-като-на-20 години. Мисля, че ме разбира. Обичащата жена в мен разпознава това усещане. Сякаш й разказвам приказка от дебел роман от някое подредено по женски нощно шкафче, моята приказка за любов, моята любов. Не ме критикува, за миг замълчава, а на лицето й се появява копнеж. За нещо нейно си, някакъв спомен от всички онези години, в които е вярвала, че нейната любов ще се появи някъде по летищата и ще я вземе. Някъде към Италия, нейната страна. Иска ми се Стрелкинята в нея да се бори за още мъничко вяра, че сега, докато носи своята раница към гишето за чекиране на багаж на поредния полет за някъде, той ще я попита дали може да й помогне. Само дано тя не го изгледа сърдито с погледа на непокорна Стрелкиня, който все още разпознавам в нея. 

Понякога приятелките на майка ми стават и мои приятелки. Но само онези, които си позволяват да мечтаят и да пътуват. 

Копелето на Истанбул или една книга за неслучайностите в живота

Животът е съвпадение, макар понякога да ти е нужен джин, за да го проумееш. 

Копелето на Истанбул,

Елиф Шафак

изд. Егмонт

Има книги, които не ти се иска да свършват... Трудно ги започваш, но в края трудно ги захвърляш като прочетени в библиотеката. Отне ми точно 3 нощи и няколко сутрини, за да я прочета на един дъх. По най-случаен начин "Копелето на Истанбул" попадна в мен. Дали беше свързано с копнежа по него отвъд Босфора или заради едва прохождащото ми настроение да уча турски и няколкото накупени съвсем спонтанно учебници-самоучители, дали заради мислените ми пътувания до Истанбул и есенните следобеди на мързеливо турско кафе на истанбулски припек в парка Гюлхане... не знам кое от всичките тези хубави емоции доведе тази книга до мен. Която и да е било, не е било случайно. 

http://pinterest.com/elifshafak

Книгата ще се хареса и на много след мен, както е направила и с много преди мен. Определено има разтърсващи истории, много омраза, любов, смърт, отново любов и един Истанбул, така привличащ и толкова отровно отблъскващ за други. Каквато и емоция да изпитваш към този мегаполис, тя те обвързва с него. 

Трудно ми е все още да си представя крачещата преди 20 години по истанбулския калдъръм Зелиха в нейните убийствено високи крака, убийствено високи обувки и убийствено къси поли в крещящи цветове и халка на носа. Стереотипите в мен се блъскат. Мислено преглеждам спомените си от Истанбул отпреди 2 години и някак тази картина никак не я свързвам с този град-мост между Изтока и Запада. Старият модел, който незнайно откъде съм поела, заел трайни позиции в мен. Жените от Ориента не правят тези неща. Жените от Турция са такива, те не може да са онакива... Клишета, етикети... А уж самата аз се борех срещу тях за моя живот и срещу всеки, готов да ги налепи по мен.

И тази непокорна Ася, дъщеря на същата онази непокорна Зелиха отпреди 20 години с големи гърди и голяма страст към  песните на Джони Кеш и философията. Нещо от мен я приема, дори много я харесва. Бунтарка до скоро, готова да въстане срещу всяко родителско мнение, стига да е различно от моето. Ася на 19 години сякаш бях и аз в моите 19 години. С изключение на това, че не казвах на майка си "леля", не спях с толкова мъже, колкото героинята го прави и досега не обичам философията, освен в онези сладки моменти при среща с приятелки, в които все философстваме за живота, жените, мъжете, любовите, разделите и всичко преживяно и непреживяно по женски. Да, и пушех толкова много като нея. 

Мисля си, че е забавно и много стимулиращо растежа на една жена фактът да се роди в едно голямо семейство, където има само жени, и то не какви да е жени, а шарени, странни, магични, различни, всяка като че ли от друг свят - гледачка като леля Бану, шарените коси на леля Фериде, тъжното сърце на леля Джеврийе под строгия костюм на учителка по турска история, лошият поглед на мама Гюлсюм и вечно свъсеният й вежди като на преродения Иван Грозни и отвлеченият поглед на старата Маминка, някога свирила на пиано пред отбрана елитна публика в стария конак, сега западнала къща някъде из кварталите на Истанбул, побрала тези поколения жени, всяка с нейните шарении, странности, мечти, копнежи. И нито един мъж освен котките с техните имена в поколения  Паша Първи, Втори, Трети...

Книгата остава запомняща  и заради историите за геноцида в далечната 1915 г., когато цели поколения арменци променят своите съдбини или по-точно биват принудени да направят това. Елиф Шафак е изправена пред турски съд, заради неуважение към своята страна. В книгата открито се говори за турско насилие в онези далечни времена, изтребване елита на турските арменци в онези далечни години и много омраза, събрана в поколенията след тях. И две истории на младата американска арменка Армануш и дръзката туркиня-философка Ася. Съдбата ги събира под един покрив в Истанбул в същия онзи стар конак, където преди много години бабата на Армануш изоставя своя първороден син Левент и тръгва към Новите земи, за да последва зова на кръвта и роднините си и в същия този конак след това влиза младата Маминка, прабабата на Ася. Две на пръв поглед различни истории, различни съдби, всяка със своето разклонение, но с едно общо начало. Любовта на Ръза Селим Казанджъ към Шушан Стамбулян (неговата Шермин Казанджъ) и после към малката туркиня от Солун, пра-бабата на Ася. 

Моето семейство също познава превратностите на съдбата. След последното изречение на "Копелето на Истанбул", дори и да не съм вярвала или дори и да съм го правела, но някак нецеленасочено, вече мога да твърдя със сигурност, че Съдбата не е низ от случайности, а поредица от неслучайности, свързани в годините уж съвсем случайно. Преди много години моят дядо се разделя с първата си жена поради причини, които само той пази в своите 90 и кусур години възраст. И въпреки многото години след това, запази фараонско мълчание относно това събитие в живота му, така съществено отразило се за поколения напред. Оженва се за моята баба, дадена му по тъмно вместо нейната сестра ден преди да замине на фронта. Превратностите на живота среща след години неговият син, моят баща с неговата първа любов от годините на гимназията, оказала се племенница на първата изоставена съпруга. Това се оказва и съществена пречка за свързване на техните съдби и е края на една любов, която може би ще бъде изживяна в следващ живот. Но ако не беше това уж случайно заплитане на Съдбата, нямаше да ме има мен, нямаше да седя някъде из краен софийски квартал сега и да философствам върху току-що прочетената книга на Елиф Шафак. Въобще, много неща нямаше да ги има, ако не беше случайността на съдбовните неслучайности.

Личен манифест на нихилизма

автор: Ася Казанджъ

Член първи: Ако не намираш причина да обичаш живота, който живееш, не се преструвай, че обичаш живота, който живееш.

Член втори: Преобладаващото мнозинство хора не мислят изобщо, а тези, които мислят, никога не се превръщат в преобладаващо мнозинство. Избери си страна!

Член трети: Ако не можеш да избереш, просто съществувай, бъди гъба или растение. 

Член четвърти: АКО ОТГОВОРИТЕ НЕ ТЕ ВЪЛНУВАТ, НЕ ЗАДАВАЙ ВЪПРОСИ.

Член пети: Ако нямаш причина или възможност да постигнеш нещо, просто практикувай изкуството на утвърждаването

Член шести: Ако нямаш причина или възможност да прилагаш изкуството на твърждаването, ПРОСТО БЪДИ. 

Член седми: Ако нямаш причина или възможност да бъдеш, просто търпи.

Копелето на Истанбул,

Елиф Шафак

изд. Егмонт

Иска ми се...

Есента определено е сезонът, в който Душата ми търси топлина сред многото жълто и топло червено по листата и все по-малкото слънчеви стоплящи дни навън. И ми се закопнява за любов, очите ми търсят книгите за онези хубави големи любови по турски, чашата с вино ме стопля вечер, свободно изтегнала се на стария диван, обула топли чорапи и моля за малко тишина иначе приказливия ми син, който току-що се е върнал от неговите седем часа в училище. Настъпва моят момент. Подарявам си моят час с турски султани, неверни султанки, готови да продадат и душата си, за да спечелят висшето мъжко благоволение. Моята приказка за Шехерзада. А казвали, че книгите с приказки били за големите?!

Отварям старите снимки от Истанбул. Стоплят ме. Изпращам съобщение през Босфора и Мраморно море, та чак до него. Връща ми се мигновено, стоплящо.

Търся цветове и любов в книгата на Искендер Пала "Смърт във Вавилон, любов в Истанбул". Следвам пътя на любовта и историята на една книга, побрала придиханието на любимата Лейля в търсене на нейния любим. Минавам през двора на Сюлейман Великолепни, научавам истории от турския сарай, скришните шепоти на женската душа в султанския харем. Обикалям турските пазари, помирисвам от многото ориенталски подправки, усещам мириса на Босфора, шума на вълните и крясъците на чайките. 

Отварям един от новите броеве на Good Food и се изгубвам сред малките живописни улички край Галата и топлите есенни дни в Капалъ Чаршъ. Иска ми се да пия чай и да мълча усмихнато под някой истанбулски кестен. Поръчах си "Любов" на Елиф Шафак в оригинал. Получавам известие, че ме чака опакована и сгоден случай, за да ми я подарят. Тя е повече от книжно описание на любовта. Тя носи Босфора, турското ask, смисъла на глагола seni ozledim/ копнея по теб. 

Магията на Истанбул през есента. Замечтавам се. По жълтото и топлото червено на есента в Истанбул, по аромата на силния турски чай и вкуса на изкусна орехова баклава, по симидите на улицата, по топлото Истанбулско есенно слънце, по тихите улички край Истиклял. 

Открий 10-те разлики

Пак наизвадих всички книги за позитивно мислене от прашясалата ми през лятото библиотека. Постарах се да опазя хубавите усещания от вълшебното ми лято... едва три седмици. Вече не помагат никакви спомени от гореща Атина, блестящо Егейско море и силните негови ръце, хванали ме през кръста на залеза край Мраморно море! Налага се да отворя книги, писани от американци и да си повтарям сутрин, обед и вечер колко добре се чувствам! После трябва и да си повярвам!  А навън реалността ме очаква!