Сърцата в живота ни

Невъзможната любов по турски. Керим и Розата. Той - в затвора, очакващ копнежно нейните кратки задъхани писма. Тя - плачеща и много самотна, отгледала диво цвете в малка саксия за него...

Уморена, изтощена от много емоции днес разсеяно хвърлям поглед към сериалните емоции, раздели и любови. Тя с треперещи ръце му подава скришом писъмцето, тайно писано от сърце за него. Той с много любов й пише колко много я обича. Дълги влюбени погледи, треперещи от възбуда ръце, мечтаещи да се докоснат поне за миг, една хубава, платонична любов...

Как съм живяла до сега така? Как съм могла да забраня на сърцето си реки от вълнения и влюбеност? Спомних си за миг онези далечни години, в които очакващо изпращах писма до бащата на сина ми, онзи, който ми стана съпруг преди 12 години и същият онзи, който си тръгна преди много време... Тогава си шепнехме жадувани за влюбените ни уши думи и обещания. мечтаехме, обещавахме си бъдеще и любов заедно. Сега гледам 11-годишния му син, таткото отдавна си тръгна, отдавна шепти любовно на други женски уши, на мен отдавна не ми правят обяснения, че-съм-единствената...

Сега гледам чужди сериални емоции, припомням си едно време-някога-преди, гледам сина ми, топлещ тяло до мен на стария диван и мъничко му завиждам за любовта в сърцето му, за копнежа по нея, която стои на предпоследния чин от съседната редица, в сърцето си тайно й реди думи, обяснения и обещания и си я представя само като неговото момиче. 

Днес й подари сърце - розово. Мисли за нея. Тайно, сред глъчта от многото емоции от последния учебен ден, той я е попитал дали ще е неговото момиче. Тя не могла да му даде отговор веднага, имала мобилния му телефон, щяла да му пише... Хубаво, сладко, влюбено, очаквано...

Колко отдавна моето сърце не е преживяло, изживяло и наживяло?!?!

Жената от Родопите

Видях туркиня как обича - отдаващо се, спокойно, търпеливо, кротко, гальовно. При други обстоятелства щях да мразя тази жена. Преди време ми беше изпратила кратко, но доста категорично съобщение да не влизам в живота й и този на нейния любим. Разбира се, нито нейният любим беше мой любим, нито познавах нея. Глуповатите недоразумения в социалните мрежи - той харесал моя снимка, тя разбрала за това, решила, че съм заплаха и просто действала... Както може да направи жена, която е готова да пази своето с цената на всичко.

Съдбата ме запозна изненадващо с нея, но след гостуването в дома й, мога да я нарека моя приятелка, жена, от която мога да се уча как се обича мъж с цената на всеотдайност, отдаденост и грижовност.. Такава, каквато аз не съм отгледала в себе си в годините на вятър-ми-вее-косите. 

Малка, слабичка, усмихваща се, тайнствена, пазеща ревниво любовта си и мъжа до нея. Сама жена с две деца, съпруг по документи, отдавна забравил очите й по германско, неистово отдаваща се на новия си приятел, разбира се, като всяка любовна приказка с капка катран в хубавото - женен с деца в Турция. 

Ядох от трапезата в дома на родителите й, несвикнала с неудобната поприклекнала поза на японска гейша на ниската маса досами пода, с лъжица вземах от дълбоката обща паница с най-хубавия боб, който съм яла, опитах от макароните с домашно кисело мляко и чесън, от домашната къпана баница, която дъщеря й беше приготвила, пих хубаво домашно приготвено турско кафе...

Бях в друг свят за малко. Когато се прибрах в познатата си моя къща, в уж по-модерния си мой кръг, осъзнах различните Вселени, в които живеем тя и аз. А бяхме само на почти 100 км разстояние по географската карта. Нейният сериозно-патриархален свят, в който на мъж не се противоречи, в който жените тайно командорят, правят магии, дърпат си косите, разменят стари рецепти за лъскави черни коси, ароматни помади на гюл и как-той-да-не-те-забрави-до-края-на-живота-си, но тихо пристъпват зад мъжката сянка... И моят, онзи, в който израснах вироглава, неподчиняваща се, устата, инат, вирнала високо брадата, смело носеща панталони, готова да се меря с всеки мъж в живота си. 

Тя ме помоли, по женски свенливо, тихо прошепнато на ухо, моля те, ела да с мен да го представя на баща ми. Имаше предвид любимия, онзи, заради който преди време би ми сложила отрова в кафето. Майка й знаеше за него, нейния на сърцето със съпруга и друг живот по азиатско. Но с мълчаливото си приемане на новия гост в дома си сякаш даваше негласно своята благословия дъщеря си да уреди живота... както може, докъдето й позволи съвестта, въображението и женските тайнствени заклинания и уж случайно изпуснати билкови отвари в чашата му с вино вечер. Само тя като майка знаеше колко самотни нощи и дни, превърнати в години е имала дъщеря й. Само майчиното й сърце осъзнаваше, че до всяка жена трябва да има мъж, който да се грижи и да я пази. Защото ако в моя свят вече приемаха жените без мъже в живота си, в техния свят това беше повод за тайни шушукания и крайни опити да се намери мъж за къщата.

Гледах я, изучавах е скришом и й се възхищавах за упоритостта, тихото обожание в очите й към него, за всичките малки нейни търсения на неговия поглед, неговите ръце, неговата прегръдка. Тайно й завидях за котешките стъпки, с които пристъпяше покрай него, за кръшната снага, която извиваше, когато сядаше на масата до него и се мушваше в ръцете му, за да я стопли. Гледаше ме щастлива, като победител, с осанка на жена, имаща всичко на света. Гледаше го с търпение, обожание и разбиране.

Имахме и нещо общо помежду си с нея. И двете искахме да бъдем обичани, копняни, търсени, просто съпруги... И двете знаехме самотата на дните и нощите, в които всяко похлопване някъде из панелите ни кара да не мигваме до сутринта. И двете знаем да носим пазарски торби, да готвим, чистим, да обичаме децата си, да им готвим, перем, гладим, да ги прегръщаме вечер за лека нощ. И двете познаваме съжалителните погледи на съседи и роднини за самотата ни... неискана, нетърсена, случваща се от години в животите ни на млади жени... И двете сме на една възраст - аз, смела и вече не толкова решителна из улиците на София. Тя - свенлива, спокойна, в своя си свят из Родопите.

Онази нощ

Не бях в София в ранните часове на 22 май. Нямам право и да се правя на герой как геройски съм преживяла паниката от няколкото секунди разтърсване на земята. Не мога да се похваля като очевидец на събитието. Бях на 300 км далеч от епицентъра, по-близо до морето, отколкото до столицата, полюлях се на един висок блок, сънена в леглото си, поуплаших се, после се порових из мобилния нет за информация, не открих такава и заспах отново...
Сутринта - новини, новини и пак новини, разговори с приятели в София, дълго разказване как, къде, по какъв начин... Кратък разговор със съседка терасата все още на мястото си ли е? и отново в коловоза на ежедневно-прозаичното...

Прибирам се, отварям къщната врата, оглеждам същия този апартамент, самотно изоставен от нас преди седмица като домашен любимец... Влизам в стаите и се опитвам да намеря с поглед нещо различно, полъх на земетръса, посетил много домове онази нощ. Малката икона на Света Богородица е на пода, поизпразнен лосион за тяло лежи самотно из банята, счупена декоративна ваза, купена незнайно откъде... и картините ми, усетили най-осезаемо онази нощ. Мен ме е нямало, но те геройски са поели ставащото и са застинали в изкривени пози. Не пожелах да ги наместя на центъра им. За да ми напомнят, че ако тази вечер си легна, утре може и да не се събудя на тази земя; че днес има само днес и нищо друго; че е по-хубаво да преживея деня в любов, отколкото в тя-така-ме-погледна и той-това-ми-каза...

От кой момент...?

Като за Добро утро малко майчини разсъждения...

"Намери ли си място?", "Има ли много хора в трамвая?", "Как се чувстваш?"... задавам си стандартните въпроси след неговото обаждане, че се е качил на трамвая на път за училище. Отговаря ми едносрично с Да и Не, чувствам се за момент излишна.. но само за момент.. И се питам ей-така, докато разтребвам масата от снощната му вечеря, докато оправям завивките му, в които вечерта е топлил вече източеното си момчешко тяло.. Кога ставам НЕважната в живота му, от кой момент заслужавам едносрични отговори на иначе дългите ми и подробни въпроси? Момчето се превръща в мъж? Това ли е ключовият момент в скалата на развитието му, когато не иска вече толкова гушкане пред много хора и има държане по мъжки с още по-кратките по мъжки отговори... От този малък мъж не ме заболява, не ме боли  от бързото му тръсване на главата вместо Да или Не, от мълчанието му цели 20 спирки на една седалка с мен, от Вкусно ли беше яденето?  с дълго мълчаливо взиране в Дисни-канала.. От този мъж не ме боли! Той е моя мъж, който започва да се държи наистина по мъжки!

За да ми е топло

Отмятам лошо настроение, скривам мълниите в килера до следващия път, подреждам мисли и чувства, запрятам ръкави, зачиствам, заподреждам, присещам се, прави ми се баница. Обикновена, ама съвсем обикновена, от рецептата на майка, издиктувана по телефона през годините назад. Две яйца, половин кофичка кисело мляко, малко сода, сирене, мазнинка, кори - каквито има в магазина, голяма стара тава, пусната фурна, търпение за около половин час, още толкова за дремване на тихо, бърз айрян в стъклена кана, удоволствие да виждам мазните пръсти на сина ми и да пита има-ли-още-баница? 

Присядам кротко, бурята в дните си отива, топля си душата с топла изпечена баница и си мисля за топлината въобще - от малките ни желания, от големите ни мечти, от изживените моменти, от влюбванията, от усещането, че днес има кой да мисли за теб. Печките в дома изпичат магията, направена от бели женски ръце. Но те поддържат и огъня, когато огъня в душата липсва. Трябват само едни кори за баница, сиренце, яйчица от свободна кокошка и фурна на средна температура. Другото ще го оцени мъжът в къщата. Мммм, колко е вкусно, може ли още?

    

  

  

  

 

 

Сутрешно

Запътувами се... запролети се, почти се залети, раззелени се, слънцето пусна на свобода горещи лъчи и светли дълги дни и моята скромна шарена къщичка ми се сторва вече тясна за мечтите ми.  Терасата ми по сутрешно време е като космодрум за излитане на мечтите ми за лято, влюбване, море, пясък и нещо хубаво, специално, само като за мен... Представям си го, дори и думите ми бягат, за да го предам истински, но Душата ми познава това усещане или поне мъничко й се иска да го преживее.