Онази нощ

Не бях в София в ранните часове на 22 май. Нямам право и да се правя на герой как геройски съм преживяла паниката от няколкото секунди разтърсване на земята. Не мога да се похваля като очевидец на събитието. Бях на 300 км далеч от епицентъра, по-близо до морето, отколкото до столицата, полюлях се на един висок блок, сънена в леглото си, поуплаших се, после се порових из мобилния нет за информация, не открих такава и заспах отново...
Сутринта - новини, новини и пак новини, разговори с приятели в София, дълго разказване как, къде, по какъв начин... Кратък разговор със съседка терасата все още на мястото си ли е? и отново в коловоза на ежедневно-прозаичното...

Прибирам се, отварям къщната врата, оглеждам същия този апартамент, самотно изоставен от нас преди седмица като домашен любимец... Влизам в стаите и се опитвам да намеря с поглед нещо различно, полъх на земетръса, посетил много домове онази нощ. Малката икона на Света Богородица е на пода, поизпразнен лосион за тяло лежи самотно из банята, счупена декоративна ваза, купена незнайно откъде... и картините ми, усетили най-осезаемо онази нощ. Мен ме е нямало, но те геройски са поели ставащото и са застинали в изкривени пози. Не пожелах да ги наместя на центъра им. За да ми напомнят, че ако тази вечер си легна, утре може и да не се събудя на тази земя; че днес има само днес и нищо друго; че е по-хубаво да преживея деня в любов, отколкото в тя-така-ме-погледна и той-това-ми-каза...