Имах обедно кафе с приятелка... колкото и да живеем блок до блок и ни дели една квартална градинка разстояние, в годината срещите ни са 4-5 пъти, не повече... И двете минахме по своите си пътища, бяхме неотлъчни, после се отдалечихме, сега се виждаме, за да се балансираме по женски като се наприказваме и препиваме от кафета и вълнение при разказването, от преоткриването на истините си, в проследяване на житейското ни развитие...
После, разбира се, ме боли глава, та ме цепи, но пък Душата ми..ооо, тя пеееее, весели се, подскача от детска радост...
Тази моя приятелка срещнах в годините, когато бях развихрена в своите 25 години Стрелкиня, виждаща не по-далеч от собствения си нос, адски чувствителна и ранима, но външно нахакана и много знаеща... запознах се с нея в същата тази градинка, която сега ни разделя - тя с бебе в количката, аз - също. Децата ни сега са приятели, синът ми твърди, че Хриси е най-добрия му приятел, въпреки, че и техните срещи са толкова, колкото и нашите с майка му - 4-5 пъти в годината...
Когато я видях за пръв път, тя беше хубава в своите 30 години, с момче от първия брак, с втори съпруг и много надежди че-този-път-ще-се-получи...
Зашемети ме в онзи есенен слънчев ден, когато на висок глас ядосано обяви, че на мъжът й му трябва цианкалий, а не следобедна дрямка... синът й тъкмо идваше с вестта от вкъщи, че вторият татко си почива и нямало да дойде в същата тази градинка... не я познавах, но я изгледах подозрително за смелостта да бъде директна и малко цинична на фона на останалите попристиснати майки, които по цял ден дъвчеха темите за кашите, лекарствата, гугу-гу бебешки възклицания и нито грам теми за какво са давали снощи по телевизията, за книги, а камо ли нещо по-така..свръхестествено и паранормално...
Не знам как започна приятелството ни, но сякаш никога не съм се и съмнявала, че тя ще ми е приятелка. Просто сме изчакали правилното време и място, в пренареждането на събития, планети и времево пространство, за да бъдем заедно... А ние наистина бяхме заедно. Тя беше първата, която ме блъсна с изречените думи, че съпругът ми си има любовница, тя беше и тази, която дойде на бракоразводното дело и беше смела да заяви, че той не е съпругът, който съм мислела, че заслужавам..но това е друга тема...
Минахме заедно през годините, изживяхме толкова много случки, изговорихме купища думи, мисли и изречения, случваха ни се толкова много неща заедно и поотделно..ако не се виждахме, се чувахме, ако не се чувахме, тя отскачаше до нас, за да се видим и наговорим... що кафета и вино сме изпили заедно...
Не се замислих, когато трябваше да й призная, че съпругът й ме кани на кафе, иска да се виждаме и все неща от този род, които цялата ми същност не може да приеме и досега...
След много години заедно, нещата просто спряха... изведнъж... без обяснения... виждах я и в същото време осъзнавах, че тя стои на вселени разстояние, не ме допуска до света, до който вчера съм влизала без питане и пропуск.
Интуицията ми и някои други приятелки ми подсказаха, че явно в нея е започвало да живее червейчето на съмнението за отношението на съпруга й към мен. Сега я разбирам, но тогава отказах да повярвам, че тя е повярвала на тези свои мисли... за мен тя беше толкова близка, че не можех да си представя, че в мен вижда кокетка и жена, а не само и единствено приятелка. А аз бях в онзи мой период, в който колкото по-накичена, толкова по-се възприемах в моите очи. Сега съм вече на семпла вълна, но тогава това беше моето Аз - шарено като папагал, но честно и наивно в отношенията си с нея...
Трябваше да я откъсна от сърцето си.. колко дни съм плакала, защото не намирах нейното одобрение, внимание, любов... цяла година агония, разговори за всичко друго навън, но не и за нас, за нещата в живота ни... поканите за гости се разредиха, аз се затворих в един от най-кошмарните си периоди - смъртта на братовчед ми. Нея тогава я нямаше, беше далеч, не пожела да попита как съм...
Много вода изпихме оттогава и двете, времето ни научи да си прощаваме, но може би и да не забравяме...
Кафета започват отново да са ни сладки, но никога вече няма да бъдата същите.. Отново говорим за животите си, отново търсим отговорите си в изразяване на мислите си на глас, но всичко става толкова отчаяно наясно, че се срещаме като разделили се хора, които търсят отново пътя един към друг, но с други глави, други сърца и други пътища...различни и не такива както преди 10 години
Намерихме се, но дори и различни, отново ни е хубаво, защото аз в моите 36 години, тя в нейните почти 41, с порасналите ни 10 годишни деца, осъзнаваме, че тези женски разговори за душата за по час-два няколко пъти в годината са само нашето си време, което Вселената ни дава, за да намираме отговорите си, пътищата, търсенията си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар