Често си мисля, че само моят живот е хаос. На другите им върви, но моят е някаква мешавица от хора, събития, мисли, ситуации, безвремие, т.е. нищо от това, което моите планове в годините се виждаха точно сега и точно на това място в живота...
Обаче понякога, след някой и друг разговор по женски, някоя и друга попрехвърлена книга през ръцете и очите ми, някаква част от мен осъзнава, че всичко точно сега и точно в този момент е така, както трябва да бъде... Че отношението на някой си, важен за мен, трябва да бъде точно такова, защото е част от Големия план...Но не на моя план, а на Вселенския план...
Преди години, за да бъда точна далечната 2004, началото на лятото... съпругът ми тогава, сега само баща на сина ми, най-големият ми учител до сега, беше хванат от мен в сериозни съмнения, че има друга жена. Още помня къде седях аз, къде стоеше той, разположението на мебелите в стаята, как той ме гледаше с отчаян поглед и мълчалив, как светеше крушката, късния час на вечерта... и как неговото мълчание реши нещата за години напред, за цели два живота в плюс и детскияна сина ни... Това негово мълчание тогава реши и животите на хората около нас, които поеха удара от случващата се раздяла, развод и всичко, което следва след разрушение.
Поисках да зная има ли друга жена..колко наивно и прозаично.... Но онова негово мълчание, което предопредели развитието на живота ми, на неговия живот, ме направи години след това първо в опит да стана вярваща, после в цинична млада жена, после отново във вървяща, но по някакъв свой си начин вяра...
той мълчеше и ме гледаше отчаяно с поглед, който казваше не-ме-питай-не-искай-да-знаеш...
С размах реших нещата. Точка! Това беше! На следващият ден той още по-мълчалив дойде и си взе кашоните и торбите с нещата. После плаках! Защо не виждаше ранимата душа в мен?! Защо не се обърна и не ме разтърси за раменете и не прави най-дивия секс с мен, жената до него, майка на детето му.... тръгна си и това беше....
Той така и не се научи да вижда ранимата ми душа, която в годините неведнъж изваждах наяве, упреквана от всички, че строя дълги пътища към вътре в мен. Показвах я, излагах я на открито, но никой не идваше да я стопли, най-малко той... А може би е искал, но така и не разбра да ми покаже как...
Извървяхме много път, той беше нашия път - неговия, моят, на детето ни, на всеки отделно... опитахме нещо като съжителство, но правилата всеки ги разбираше през неговата си Душа. Бяхме ранени един от друг и в същото време толкова очакващи един от друг. Отбрана и нападение! Все едно да караш автомобил с крак върху педалите на газта и на спирачките...
И сега, когато вече не съм онова наивно младо момиче, с повече рани в душата, но и с повече мъдрост, си правя равносметката, че всичко, което извървяхме поотделно с него ме е довело до този момент, където съм сега.
Цялото ми същество осъзнава, че в живота си човек има няколко момента, които помни и от неговия избор накъде, зависи следващият му житейски път..който, разбира се, просто трябва да се случи! Няма друг избор! Така върви съдбата, животът, Вселената, Космоса, всичко видимо и невидимо...
Онзи момент, в който не трябваше да се изгубим, беше онзи момент на ранното лято на 2004 г, когато от две негови думи, зависеха бъдещата ни. От едно общо бъдеще станаха отделни бъдещета... Точно в онзи момент всичко е трябвало да се нареди, зависело е от нас, от волите ни, от желанието ни да не променяме съдбите си отделно...
Защото ние минахме много трънливи и не толкова трънливи пътища..извървяхме много път, до онзи момент тогава се движехме на една плоскост, после всеки скочи в своя коловоз и замина в различна посока.. Сега той е много видимо по-състарен, уморен, все така незрял за мен, с много жени назад във времето, с все по-малко възможности за реализация, в друга държава, с друга жена, в друг апартамент под наем, с таен копнеж по мен и все така мълчалив...
Аз - ..................... различна и донякъде същата... Падах, много падах, мечтах, надявах се, плаках, изправях се, срещах мъже, после ги забравях, завърших право, цели 7 години период на 100 години самота, равносметка къде съм и защо съм...
Онзи момент, през онази далечна 2004, беше като онези моменти в живота на един пушач, в който му се дава шанс да откаже цигарите, да направи Промяната, да реши живота си занапред... часове по-късно или по-рано не би могъл да ги откаже, става само в точно този момент!
Е, за нашите съдби точно онзи момент беше 2004! Сега вече е много късно. Никакви опити не помагат! Защото само в онзи момент Вселената се беше приготвила за кръстопътя, пред който бяхме застанали.. Планетите се наредиха, зодиакалните знаци бяха в най-правилното разположение за нашия избор... и ние го направихме - пуснахме ръце и всеки полетя из космоса на житието хаотично, като изпуснати надути балони...
Онзи момент отлетя в далечната 2004! Това беше част от Пътя, който вървим вече поотделно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар