Защо ми съшиваш табелка ~ твоя бивша жена~?! Аз отдавна си тръгнах от теб, ти отдавна си тръгна от мен. Защо съм "твоя", защо "бивша"?! Когато те харесвах, пожелах, подкрепях, когато се събуждаше в моето легло, ти беше друг, различен, сърцето ми трепваше по теб... Но това беше някога. Защо ме обвързваш с етикети?! Аз отдавна не съм онова момиче, което стана твоя жена преди 11 години, отдавна не съм и онази жена, която остави на 28. Делят ни цели 8 години от тези моменти. А ти продължаваш да ме наричаш ~ твоя бивша жена~ пред приятели и близки. Почти като архаично животно, живяло някога по тези земи, оставило отпечатък, но вече не съществуващо, за него ще пише само в аналите на историческите музеи.
Тези години, в които не си част от живота ми, аз се влюбвах, плаках, страдах, вълнувах, преживявах, смирявах, гневях, мислех, подкрепях, даваха ми подкрепа... бях като река, която тече и никога не е същата, като този момент преди. Защо ме спъваш с етикети ~ твоя бивша жена~ Това беше някога, преди, когато бях друга...
Аз съм друга, не онази! Моля те, освободи ме от себе си!
събота, 22 октомври 2011 г.
Розово ми е...
Само дето нямам розови очила. Всичко ми мирише на рози. При мен е сезонът на розите, въпреки че природата им е определила друго време.
В банята имам душ-гел, ухаещ на рози. Купих го най-спонтанно в една кратка обиколка в един от Мол-овете лятото. Беше ми хубаво, флиртуваше ми се, радвах се на лятното слънце, направих си подарък... как да не заобичам лятото?
По съвет на Шубра Кришнан от "Книга за женския комфорт и тяло", когато се радвах на август на село, си направих моя, лично приготвена розова вода. Ползвам си я със здраве вече втори месец и не мога да се наситя на аромата на роза. Розата, чиито листенца дадоха аромат и живот на дестилираната вода, разцъфна пред погледа ми в градинката на мама. Радвах й се всяка сутрин, когато природата й зовеше да напъпи и разцъфти. Извиних й се, когато внимателно откъсвах венчелистчетата й, за да дадат аромат на очакващата ги чиста вода. Спонтанно добавих и клонче розмарин, който растеше не по правилата в зеленчуковата градина, а в компанията на цветя в цветната градина.
Оставих водата да бъде погалена от слънцето. Сложих бутилката на тревата, за да поеме положителна енергия и зачаках с нетърпение да се извърши магията на приготвяне на розова вода. Всъщност, на село, сред всичко живо там, стават малки и големи магии. Стига да имаме сетива да ги усетим, да ги почувстваме и да ги последваме.
Друга роза от градинката на мама беше в своя край, листенцата й падаха вече прецъфтели, дали аромат и красота на своята първосъздателка. Когато пристигнах на село в началото на август, тя вече прецъфтяваше... Тогава Денис Лин ми даде съвет в обожавана от мен "Благословията и мистерията да си жена" ~ направи си вълшебна свещ, изпълнена с любов, очакване, копнеж и силата на розовото~ Свещта се пали по пълнолуние, с желание за положителна промяна и влизане в живота на много любов и съкровени моменти.
Нямаше как да обясня на майка и татко какво правя в кухнята над горещия котлон с вряща вода и разтопен восък. А и, какво за Бога, правеха тези листа от роза в купичка на масата за хранене?! Издебнах момент, в който бях съвсем сама, припряно за няколко минути изпълних всички стъпки от направата на свещта. Направих й форма на сърце - на моето сърце, което да се изпълни с розово, аромат от вълнуващи моменти и много надежда. Вечерта, тъкмо по пълнолуние, си дадох моите желания на Вселената. Вярвам, че ги е чула! Защото всичко в розово, окъпано от топлина, копнеж и очакване, не може да не даде резултат! Какъвто и да е, вярвам, че ще е положителен!
точно днес, по съботно - мързеливо ми се пътува..отново... В мечтите го правя, но нали знаете, и физическата част от мен иска да съпреживее това удоволствие за сетивата и Духа... Днес се размечтах за малка, кокетна количка, втора употреба, червена на цвят, в която да метна малка чанта, сина ми, добро настроение и да тръгна към Родопите... Пътува ми се към Родопите, пълни с вълшебства, енергия, тайни и много отговори на моите екзестенциални въпроси... ..за да усетя мистерията на присъствието на нимфи, вакханки, Евридика и нейните приятелки, енергийното присъствие на великите траки, местата по стъпките на Орфей, да се изкатеря на Перперикон и да посрещна изгрева, да привествам създанието си, да усетя как енергията на Земята ме изпълва, та едва да мога да си поема дъх... очите ми да обхванат цялото великолепие на есента, изгрева, деня, сътворението, зеленината на близките върхове и необятната гледка на Широтата... слухът ми да се радва на тишината вътре в мен и на Вселената... Душата ми да се радва на цялото великолепие от усещания! Мислено вече съм там, тялом съм в удобния стар фотьойл...
Снимките направих в далечната в спомените ми 2007 година, когато скъп на сърцето ми човек ми показа цялата тази магия, наречена Перперикон. Енергията от мястото и неговото присъствие направиха магичен онзи септемврийски следобед преди 4 години. Видях се на снимките, които той ми направи и по-млада, и по-сияеща, и по-наивна, и по-влюбчива, и по-вярваща в хубавите неща. Явно сърцето ми жадува да посети отново тези мистични места, за да се почувствам като в онези времена, преди 4 години. Дори и да изкача върха както тогава с шикозните ми нови сандали на висок ток от Salamander... Иска ми се да ги видя отново през онези мои очи, с онова мое сърце!
понеделник, 17 октомври 2011 г.
Като застудее, природата ни, семплата ни човешка природа започва да търси топлина...
Тялото ми категорично и невъздържано търси хляб, запазил топлината на фурната, готвени манджички, картофени яхнийки.. Край на студените летни таратори, гръцки салати, студено узо, праскови, напращяла от сладост диня.
Природата си търси баланса!
Обаче като й стане студено на Душата, обръща поглед към спомените, към онези, хубавите, греховно-стоплящи, скрити някъде в тайните кътчета на сърцето и съзнанието...
Не мога да се спра! Днес съм изключително разсеяна. По-разсеяна, най-разсеяна! По същата причина - на Душата ми й стана студено, потърси топлина!
Никакви изпитни въпроси, конспекти, камари с учебници.. Дори и да бях ги струпала насред хола и да бях ги запалила, топлината на хартията и картона нямаше да я стопли нея, Душата ми, и точно днес.
Докато пред очите ми минават стотици редове от конспектните въпроси за предстоящите сериозни изпити, мислите ми бяха далеч, там, в онези моменти, когато той ме прегръщаше, когато ме гледаше с топли очи и ми казваше, че кожата ми е като памук, за кратките, но само за мен съобщения, за вечерните му обаждания, за трепетите ми през деня, в очакване за него, към онова лято, с другия, когато още му се възхищавах, когато присъствието му ме влудяваше, въпреки, че наяве го наказвах за всичко, за което си мислех, че ме е наранил...
Днес Душата ми търси топлина, защото й е студено!
Дори и на съседите им е студено - карат се, тръшкат врати, викат, търсят топлината в другия и не я намират!
Преди седмица изпратих моя приятелка от миналото ми на летището... Тя и се върна вече, но аз така си и оставам все тук... Това е второто ми ходене на аерогарата.. Първият път, когато по погрешка се метнах със сина ми на вървящият тогава автобус 284, го обиколих като турист музей с торба, пълна с хляб и мляко от пазара... Мислех, че ще сляза на спирката на моя квартал. Аз - с пазарската торба, прозаично-битово, пасажерите - с големи куфари на колелца, важно следящи таблата и разписанията, стюардесите - все така елегантни, дългокраки и с шалчета на врата.. Бях толкова развълнувана! Това беше мястото, което винаги съм свързвала с живота, който съм мислела, че ще имам - ще пътувам, летя, обикалям света, аз, семейството ми... въобще ..някакъв друг филм
Вторият път - миналият четвъртък..прекрасен топъл октомврийски ден, последният преди нахалното идване на есента... Сърцето ми залудува, когато видях отдалеч сградата на Терминал 2 - блестяща и посрещаща... Кого ли не е изпращал този Терминал - мои приятели, роднини, колеги, близки и не толкова близки... само аз така и не излетях оттук.. стоя и изпращам, махам отдолу за Сбогом, а те се качват на ескалатора, водещ към изходите за самолетите...
От милион години живея в София и почти не ми правят впечатление странните, интересни и необичайни физиономии по автобуси, трамваи, крайни квартали, централни улици...Но лицата по летищата са не по-малко колоритни... На опашката за полета за Тел Авив миналия четвъртък по обедно време видях всякакви интересни лица - повечето все туристи от провинцията, пенсионирани учителки, пратени от децата си на екскурзия до Светите места като бонус от годините вярна служба на семейството и обществото, влачещи големи куфари, взети назаем от съседката Пенка или от приятелката Мима, напъхали вълнения, бордни карти, фотоапарат, паспорт и малко валута, отегчени мургави бизнесмени в средна възраст, разпознаваеми евреи дори и от самолет разстояние, лелки с изкуствени лица, пластични операции и ужасно много грим, прическа на едри букли, студено оглеждащи провинциалистите-туристи, с мълчалив и видимо по-възрастен съпруг, тикащ количката с няколко куфара към мястото за чекиране на багаж
Добре, че денят беше прекрасно топъл, за да ми бъде повече топло на душата, отколкото изпращащо-тъжно... Подарих си следобед в парка, с чаша кафе, прясно изпечен кроасан от една малка фурна наблизо и много пътуване с моя малък Pocket-guide за Crete. А самолетите продължаваха да излитат и да кацат над мен...Пътува ми се! Много ми се пътува!
Другата - затворена, мнителна, разсеяна, отвеяна, мрачна, плачеща, гневна, и пак плачеща, неуверена, горделива...
Най-добре се справям при нарастващата Луна в мен - баланс между двете - хем романтична, но здраво стъпила на земята, хем мнителна, но отворила достатъчно широко-гостоприемно вратите на сърцето си, хем усмихваща и сияеща, но и стабилна...
Двете крайни състояния - Пълнолуние и Новолуние ме изморяват емоционално. След тези емоции, които са като ин и янг-а в мен, трябват ми дни на баланс, за да уравновеся себеусещанията си...
Петък вечер, от години не ходя никъде по това време, гледам като една добра домакиня турския сериал от 20ч. с чаша вино, след това се ровя из над 80те канала на кабелната, мързеливо излегната на стария диван... синът ми е на вълна "Мамо-това...", "Мамо-онова...".. Слушам го разсеяно, пък искам цялото ми внимание да е към него...
Още на първата чаша с вино, стабилно разредена с газирана вода, искам гневно да напиша петиция да забранят турските сериали! Със закон! Никакви други такива... Може ли така силно и болезнено да достигат болния нерв на Душата ми... И там жените плачат, изневеряват им, носят пантофи из вкъщи, викат си една друга "како", обаче като гледам само с какво любов мъжете им предлагат да са единствените в живота им, да споделят заедно дните и нощите ... ами не съм съгласна да гледам това само през стъкло, все едно съм в аквариум - хем знам, че съществува, хем е на една ръка разстояние и си остава иззад стъклената преграда недостижимо, жадувано, мечтано...
Ще гледам "Cartoon Network" по предложение на сина ми - има полза и за двама ни - той се превива от смях, а пък аз напрягам слух да чуя позната думи на английски...
Първите истинско студени дни.. оглеждам се и намирам тъгата отново в мен. Откъде се появи?! Не я ли изхвърлих през влака в онези първи дни на юни, когато отивах с ентусиазъм да подишам чист селски Балкански въздух и да чета за изпити на тихо?! Не си ли тръгна, когато очаквах лятото с нетърпение, защото очаквах своя летен флирт, пътувания, изненади...
Появи се, някак си се промъкна и ме изненада изотзад..
Отново онова усещане от преди няколко месеца, забравено, далечно, но сега така реално и завръщащо се - усещането, че това не е моя влак, объркала съм влака, на който съм се качила, води ме в посока, която ми е непозната, возя се с непознати хора, през прозореца виждам непознати места... не искам да съм на този влак! Върни ме обратно! Искам на този, който ще ме заведе на местата, които очаквам да видя...
Попитах брат си, ей-така, между другото, докато гледахме вечерните новини и си говорехме на салатка "Харесва ли ти живота сега? Това ли е, което си си представял?"... Помисли за миг и каза Да.
Само аз ли обърках влаковете?! Случайно се прикачих не на този, който трябваше или още свише, отгоре объркаха моето пътуване?! Моят влак трябваше да ме заведе на места, на които щях да се чувствам добре, с мен щяха да пътуват приятни и мили хора, до мен трябваше да пътува Той, другарят ми, покровителят ми, този, на който бих могла да се облегна... Всички около мен очакваха да бъда на друг влак...Трябваше да бъде хубаво, чудесно пътешествие!
Тъжното е, че виждам хора, които също са объркали своите влакове, спирки, пътувания... и ми става безнадеждно, защото виждам и хора, които са на точното място, в точния момент, с точния човек!
Изпратих единия, който беше мъжа на живота ми и остана само бащата на сина ми и пиша смс на другия, който беше за кратко в живота ми, но остана в него дори и след като си тръгна.. "Моля те, не ме забравяй!"
Животът ми е бил пълен с раздели, всякакви... Уж се научих да ги приемам, да преглъщам сълзите си още преди да се появят, но така и не научих сърцето ми да не плаче...
Сутринта, докато сънена, рошава, боса и по халат над пижамата правя палачинки на сина ми, които обещах от няколко недели назад, звънна телефонът за съобщение. Убедена съм, че неговото сърце трепна, на бившият ми съпруг, вече само бащата на сина ми, който пушеше мълчаливо както винаги цигари край абсорбатора в кухнята... аз до него - мятаща палачинки в тигана, той - мълчалив и все така мълчалив... така близки един до друг, но на Вселени разстояние. Научих се да го приемам такъв - говорещ вътре в себе си, трудно изразяващ с думи емоции и чувства. Трудно разбирам кога е ядосан, кога има любов към мен, кога е тъжен...
Телефонът извъня, получих съобщение... Тайно ми се беше искало да стане точно така. Исках да му натрия носа заради лятното му признание, че има жена до него. Вещицата в мен беше будна. Не ме попита нищо, а и аз мълчаливо прочетох съобщението. Пишеше ми, че му липсвам, как съм, бил е в Пловдив миналата седмица, не ми се е обадил...
Мислите ми ме върнаха към онова топло усещане за миналогодишния топъл септември, когато като грешница оставих сина си при чичо му, хванах последния автобус за Пловдив, за да отида при него. Беше пропътувал километри далеч дори и от Босфора, за да бъде с мен. Или поне така ми се иска да вярвам, че е било. Нали всяка история си има своята гледна точка, зависи от участващите в нея. В моята история той беше тръгнал за мен! И то точно в период, когато се чувствах най-изоставена от всички..
Два дни, но бяха само моите дни с него. Дори и сега сърцето ми се вълнува. Моята тайна, за която знаят само моите приятелки. За родителите аз съм отговорна майка на 35 години, която носи на раменете си своя свят и този на сина си. Аз обаче съм и много повече от това. Оставам си момичето, което още вярва в принцовете, в спасяването на принцесите, пък било то и в последната минута на филма...
Моля те, не ме забравяй! Защо ми спести още един топъл септември с теб? Защо не ми се обади? С кого ли си бил? А с коя ли си бил? Сърцето не ти ли трепна, когато минаваше по същите пътища, по който вървя с мен, хванат за ръка в топлия септември? Заради теб заобичах Пловдив!
Моят най-голям учител до сега в живота ми е в дома ми за 2 дена...
И ако съм си мислела, че през лятото съм постигнала равновесие, хармония, открила съм правилния път, елате да ме видите точно днес, в този момент... не спирам да ям бисквити от сутринта, уж да чета за изпити, а пък през 5 минути ходя из стаите и търся нетърсени неща...
Бащата на сина ми дойде у нас, отби се за малко в живота ми и пак ще си тръгне утре. По-слаб, по-състарен, по-далечен от мен. А уж бях намерила себе си тези месеци, стъпих на здрава основа, чувствах се сигурна и с път пред себе си...
Когато говоря с него, не зная коя от всичките милион роли играя в момента с него. запазих този репертоар от годините назад в съзнанието си, за да мога да се чувствам предпазена. Ту искам да ме хареса отново, по онзи начин, по който ми казва, че съм единствената, ту съм готова да се пременя в дрехата на блудница и да бъда сладко-отмъстителна с поглед, думи, жестове...
Ето затова ходя из стаите и хапвам цял ден бисквитки с ненаситна страст.. Защото точно сега и точно в този момент моето минало застава отново пред мен и ми смигва ехидно.."Хайде да те видим сега, скъпа моя, нали стъпи на здрава основа?! Нали тръгна напред, нали се освободи от него в онези топли августовски утрини в градинката на село, когато визуализира скъсването на нишките с него?!"
Докато му поръчвах по телефона какво да купи за вечеря, той изпусна едно обръщение към мен.."Мило, нали знаеш, че..." мозъкът ми, точно като онези супер хай-тех компютри засече вируса, думичката, обръщението, което беше излишно в нашите отношения на наложена сивота и изкуствено безразличие.
Коя дреха да облека днес за Душата си след това заблудено-изпуснато обръщение - на студената безразлична домакиня, на сладката и безгрижна кокетка, на сладострастната бивша съпруга, за която може би още копнеят... всъщност, защо не си бъда Аз, тази, която съм в момента - четяща "Любов" на Елиф Шафрак, обичаща повече себе си отпреди години, по-мълчалива и по-изслушваща... търсеща връзката си със Себе си, събрала и лепяща частите на моето Аз, оцеляла и опитваща да прави първи стъпки със самата себе си след дълги години изпепеляващи търсения, любов, развод, раздяла с близки хора, депресия... Аз съм това, което съм точно сега и в този момент!
