Първите истинско студени дни.. оглеждам се и намирам тъгата отново в мен. Откъде се появи?! Не я ли изхвърлих през влака в онези първи дни на юни, когато отивах с ентусиазъм да подишам чист селски Балкански въздух и да чета за изпити на тихо?! Не си ли тръгна, когато очаквах лятото с нетърпение, защото очаквах своя летен флирт, пътувания, изненади...
Появи се, някак си се промъкна и ме изненада изотзад..
Отново онова усещане от преди няколко месеца, забравено, далечно, но сега така реално и завръщащо се - усещането, че това не е моя влак, объркала съм влака, на който съм се качила, води ме в посока, която ми е непозната, возя се с непознати хора, през прозореца виждам непознати места... не искам да съм на този влак! Върни ме обратно! Искам на този, който ще ме заведе на местата, които очаквам да видя...
Попитах брат си, ей-така, между другото, докато гледахме вечерните новини и си говорехме на салатка "Харесва ли ти живота сега? Това ли е, което си си представял?"... Помисли за миг и каза Да.
Само аз ли обърках влаковете?! Случайно се прикачих не на този, който трябваше или още свише, отгоре объркаха моето пътуване?! Моят влак трябваше да ме заведе на места, на които щях да се чувствам добре, с мен щяха да пътуват приятни и мили хора, до мен трябваше да пътува Той, другарят ми, покровителят ми, този, на който бих могла да се облегна... Всички около мен очакваха да бъда на друг влак...Трябваше да бъде хубаво, чудесно пътешествие!
Тъжното е, че виждам хора, които също са объркали своите влакове, спирки, пътувания... и ми става безнадеждно, защото виждам и хора, които са на точното място, в точния момент, с точния човек!
Искам си моя влак!
Няма коментари:
Публикуване на коментар