Пътуване

Преди седмица изпратих моя приятелка от миналото ми на летището... Тя и се върна вече, но аз така си и оставам все тук...
Това е второто ми ходене на аерогарата..
Първият път, когато по погрешка се метнах със сина ми на вървящият тогава автобус 284,  го обиколих като турист музей с торба, пълна с хляб и мляко от пазара... Мислех, че ще сляза на спирката на моя квартал. Аз - с пазарската торба, прозаично-битово, пасажерите - с големи куфари на колелца, важно следящи таблата и разписанията, стюардесите - все така елегантни, дългокраки и с шалчета на врата.. Бях толкова развълнувана! Това беше мястото, което винаги съм свързвала с живота, който съм мислела, че ще имам - ще пътувам, летя, обикалям света, аз, семейството ми... въобще ..някакъв друг филм

Вторият път - миналият четвъртък..прекрасен топъл октомврийски ден, последният преди нахалното идване на есента... Сърцето ми залудува, когато видях отдалеч сградата на Терминал 2 - блестяща и посрещаща... Кого ли не е изпращал този Терминал - мои приятели, роднини, колеги, близки и не толкова близки... само аз така и не излетях оттук.. стоя и изпращам, махам отдолу за Сбогом, а те се качват на ескалатора, водещ към изходите за самолетите...

От милион години живея в София и почти не ми правят впечатление странните, интересни и необичайни физиономии по автобуси, трамваи, крайни квартали, централни улици...Но лицата по летищата са не по-малко колоритни... На опашката за полета за Тел Авив миналия четвъртък по обедно време видях всякакви интересни лица - повечето все туристи от провинцията, пенсионирани учителки, пратени от децата си на екскурзия до Светите места като бонус от годините вярна служба на семейството и обществото, влачещи големи куфари, взети назаем от съседката Пенка или от приятелката Мима, напъхали вълнения, бордни карти, фотоапарат, паспорт и малко валута, отегчени мургави бизнесмени в средна възраст, разпознаваеми евреи дори и от самолет разстояние, лелки с изкуствени лица,  пластични операции и ужасно много грим, прическа на едри букли, студено оглеждащи провинциалистите-туристи, с мълчалив и видимо по-възрастен съпруг, тикащ количката с няколко куфара към мястото за чекиране на багаж

Добре, че денят беше прекрасно топъл, за да ми бъде повече топло на душата, отколкото изпращащо-тъжно... Подарих си следобед в парка, с чаша кафе, прясно изпечен кроасан от една малка фурна наблизо и много пътуване с моя малък  Pocket-guide за Crete.
А самолетите продължаваха да излитат и да кацат над мен...Пътува ми се! Много ми се пътува!