Студено, есенно, типично октомврийско...
Изпратих единия, който беше мъжа на живота ми и остана само бащата на сина ми и пиша смс на другия, който беше за кратко в живота ми, но остана в него дори и след като си тръгна.. "Моля те, не ме забравяй!"
Животът ми е бил пълен с раздели, всякакви... Уж се научих да ги приемам, да преглъщам сълзите си още преди да се появят, но така и не научих сърцето ми да не плаче...
Сутринта, докато сънена, рошава, боса и по халат над пижамата правя палачинки на сина ми, които обещах от няколко недели назад, звънна телефонът за съобщение. Убедена съм, че неговото сърце трепна, на бившият ми съпруг, вече само бащата на сина ми, който пушеше мълчаливо както винаги цигари край абсорбатора в кухнята... аз до него - мятаща палачинки в тигана, той - мълчалив и все така мълчалив... така близки един до друг, но на Вселени разстояние. Научих се да го приемам такъв - говорещ вътре в себе си, трудно изразяващ с думи емоции и чувства. Трудно разбирам кога е ядосан, кога има любов към мен, кога е тъжен...
Телефонът извъня, получих съобщение... Тайно ми се беше искало да стане точно така. Исках да му натрия носа заради лятното му признание, че има жена до него. Вещицата в мен беше будна. Не ме попита нищо, а и аз мълчаливо прочетох съобщението. Пишеше ми, че му липсвам, как съм, бил е в Пловдив миналата седмица, не ми се е обадил...
Мислите ми ме върнаха към онова топло усещане за миналогодишния топъл септември, когато като грешница оставих сина си при чичо му, хванах последния автобус за Пловдив, за да отида при него. Беше пропътувал километри далеч дори и от Босфора, за да бъде с мен. Или поне така ми се иска да вярвам, че е било. Нали всяка история си има своята гледна точка, зависи от участващите в нея. В моята история той беше тръгнал за мен! И то точно в период, когато се чувствах най-изоставена от всички..
Два дни, но бяха само моите дни с него. Дори и сега сърцето ми се вълнува. Моята тайна, за която знаят само моите приятелки. За родителите аз съм отговорна майка на 35 години, която носи на раменете си своя свят и този на сина си. Аз обаче съм и много повече от това. Оставам си момичето, което още вярва в принцовете, в спасяването на принцесите, пък било то и в последната минута на филма...
Моля те, не ме забравяй! Защо ми спести още един топъл септември с теб? Защо не ми се обади? С кого ли си бил? А с коя ли си бил? Сърцето не ти ли трепна, когато минаваше по същите пътища, по който вървя с мен, хванат за ръка в топлия септември? Заради теб заобичах Пловдив!
Моля те, не ме забравяй!
Няма коментари:
Публикуване на коментар