Като застудее, природата ни, семплата ни човешка природа започва да търси топлина...

Тялото ми категорично и невъздържано търси хляб, запазил топлината на фурната, готвени манджички, картофени яхнийки.. Край на студените летни таратори, гръцки салати, студено узо, праскови, напращяла от сладост диня.

Природата си търси баланса!

Обаче като й стане студено на Душата, обръща поглед към спомените, към онези, хубавите, греховно-стоплящи, скрити някъде в тайните кътчета на сърцето и съзнанието...

Не мога да се спра! Днес съм изключително разсеяна. По-разсеяна, най-разсеяна! По същата причина - на Душата ми й стана студено, потърси топлина!

Никакви изпитни въпроси, конспекти, камари с учебници.. Дори и да бях ги струпала насред хола и да бях ги запалила, топлината на хартията и картона нямаше да я стопли нея, Душата ми, и точно днес.

Докато пред очите ми минават стотици редове от конспектните въпроси за предстоящите сериозни изпити, мислите ми бяха далеч, там,  в онези моменти, когато той ме прегръщаше, когато ме гледаше с топли очи и ми казваше, че кожата ми е като памук, за кратките, но само за мен съобщения, за вечерните му обаждания, за трепетите ми през деня, в очакване за него, към онова лято, с другия, когато още му се възхищавах, когато присъствието му ме влудяваше, въпреки, че наяве го наказвах за всичко, за което си мислех, че ме е наранил...

Днес Душата ми търси топлина, защото й е студено!

Дори и на съседите им е студено - карат се, тръшкат врати, викат, търсят топлината в другия и не я намират!