БЛАГОДАРЯ!

Искаше ми се да разкажа безгрижно и шарено за прекрасния петъчен следобед в парка "Заимов", за мързеливото протягане на пейката, гледането на многото зелено в тревата, за градските гълъби, отдавна неплашещи се от човешко присъствие, за самолетите, прелитащи за летището през 10 минути, за пиенето на кафе, за сладоледа и въобще за малките-големи удоволствия, за приятелите, за присъствието им в живота...

Вали и ми се иска да говоря не за мързеливия почивен ден, а за Разпети Петък, за 13-тия ден на април, два дни преди Великден! 

Някъде бях чела, че при снимките на големия филм на Мел Гибсън "Страстите Христови", точно на сцената с разпъването на Кръста и издъхването на Джим Кавийзъл на него, небето притъмняло... Капките дъжд във филма станали истински, черните смразяващи облаци - реални... Вселената вземала участие като правела декорите и озвучаването. Никаква човешка намеса! Само величието на Бог, Началото, Центърът на всичко съществуващо...

Днес небето отново плачеше... На днешния Разпети Петък Вселената тъжеше по същия начин, по който е тъжала преди 2 хилядолетия. По същият начин, по който напомняла за Себе си и Нейната реалност по време на снимките на "Страстите Христови". Днес нямаше режисьор, нямаше актьори, нито снимачен процес, но декорите бяха същите... 

Потръпвам докато чувам как дъжда ръми навън. Вселената плаче, разказва със сълзите си за Онова събитие преди 2000 години, когато ... "Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, но да има вечен живот." 

С моята женска многознайност и многото книги в библиотеката ми, по човешки-дребно-егоистично си вярвам, че разбирам всичко, знам много, научила съм достатъчно... Но има дни като днешния, в който човешкото ми Его се смирява пред усещането за Величие и Страхотност около мен. Интуицията ми се изправя, Душата ми забравя за мисли, разсъждения и някъде прочетено-оттам дочуто... Остават само дълбоки усещания и смирено преклонение пред Необятното, Вселенското, Гигантското в милиардни пъти по още толкова милиардни пъти Величие на Всемира. 

Нещо различно в мен се появява и възприема трептенето на Вселената, усеща Всемира и благодари за всичките дарове на Вчера, Днес и Утре!

БЛАГОДАРЯ!

Благодаря за това, че съм Аз и съм Тук!

Благодаря за Очите, които имам, за да видя цялата тази красота край мен - червеното на лалето, лилавото на теменужката, бялото на маргаритката, жълтото на храста, капката роса, изгубила се между тревата...

Благодаря за Мечтанията, които могат да ме пренесат при него, хванати за ръце само той и аз, за Мечтите да бъда и в този самолет, идващ от Париж, и в онзи, който долита от Берлин, и в този, който лети за Майорка...

Всичко в мен притихва, за да чуе Величието на Вселената, за всяко малко, дребно, шарено, незабележимо дори, създадено от Всемирската ръка...