Прасковено

Още ги има на пазара, но най-си ги обичам лятото. Свежи, сочни, като ги отхапеш, сок потича по брадичката и ти става едно хубаво, лятно, сладко...

Майка обича често да импровизира в кухнята. Има-няма седмица и все модифицира някоя рецепта за курабии, кекс, баница... Май това е нейния начин да прави промени в живота си - просто сменя количеството захар и додобавя някоя и друга слива, парче праскова или дребна стафида из сладкото кексово тесто. А пък аз вземам куфарите, натъпкани с най-необходимите неща за живеене без да забравям сешоара и пресата за коса, затварям входната врата и се премествам на ново място. И не мога да правя кексове... 

Не само че не мога, въпреки че искам, но и рецепти не записвам... Само си позволявам да поснимам на воля току-що опечения мамин сладкиш с няколко прасковки за импровизация и декорация преди татко да отреже най-голямото парче. 

За доматите с любов

Докато аз се пекох по чужди земи в началото на септември, оставих на тихо спокойствие и на нашенско слънце моите чери домати, набрани от градината на майка и татко на село. Бързо търсене с мобилния интернет на кратка и лесна рецепта за сушене на домати, записването й на листче, набързо откъснато от първия срещнат пред погледа ми тефтер. Грабвам малка кофа, подбирам към лехата с чери домати сина ми, мързеливо готов да подари целия си ден на телевизора. Има-няма 15 минути завиране сред доматените листа и дори и най-криещите се червени черита вече се къпят набрани в кофата със студена вода под чешмата на двора.

На масата под астмата татко и майка вече правят доматен сок. Нареждам се и аз на производствената маса до тях. Моите доматчета са толкова мънички и многобройни, че предвиждам половината  следобед да прекарам с нож в ръка пред старата дървена дъска в рязане им.

Татко ми услужва със стария панер, поемащ с години аромати на съхнещите сини сливи и кайсии всяко лято. Дава ми го назаем, за да види каква е тази нова мода със сухи домати. Майка го опровергава и разказва, докато тримата режем всеки неговите си домати, те - за доматен сок, аз - за сушени черита, за онези времена, когато нейната баба е прибирала изсушената си лятна доматена реколта в хартиени пликове на студено в килера. Женска традиция в моето семейство. Усмихвам се вътре в себе си и влагам още повече любов в свещенодейството с моите чери-доматчета.

Нареждам ги по панера едно по едно. Всяко едно има моето специално внимание. Пръстите ми наместват всяко едно на местата им. Никоя от половинките не трябва да остава с гръб към слънцето. Всяка една половинка трябва да бъде погалена от топлите слънчеви лъчи, за да поеме от тяхната енергия и любов. За да ми носят в есенните дни спомен от слънчевите септемвийски топли селски следобеди на припек.

Поръсвам обилно с босилек, който някак се губи насред многото червено доматено. Завивам ги с мрежа, защипвам няколко стари щипки, които да пазят моите доматчета от неканени мушички и ги оставям на спокойствие. Аз съм готова да стягам багажа си за Турция.

Връщам се и намирам моите доматчета в сух вариант. Слънцето не ги е пожалило, но ги е превърнало точно в това, което се очаква по рецепта. Татко ми обещава, че ще ги залее със зехтин, ще топне връзка пресен босилек и ще ми ги донесе в малък буркан. Заедно с многото компоти, приютили плодови аромати, малки бурканчета с лютеница, правена насред селския ни двор и много стафиди, откраднали последните слънчеви лъчи на септемврийското слънце.

Женски щуротии

Понякога майка ми ме изумява. Съвсем неочаквано. Подредена, кротка, систематична, последователна, земна... и понякога, ама съвсем така изведнъж ме стъписва с шарените си хрумвания, ей-така, отнякъде ненадейно дошли в ума й. Изненадващо дори и в моите очи на всеизвестна щурачка в нашата фамилия. Често се оправдавам, че съм генно зависима от дядовците по двете линии, но по-често си знам, че е от Огнения зодиакален темперамент. Шарена душа, стои ли на едно място?!

Телческият темперамент на майка ми не й позволява често да мечтае и да премине през милион и едно цветни състояния на емоциите за едно денонощие като мен. По-скоро този зодиакален нрав съвсем уравновесено я води по житейския й път и я прави най-най-най-здраво стъпилата жена в моите очи. 

Но... има моменти като този, в който откривам, че носи кецове в бяло и понякога си ги оставя да съхнат на простора в странна поза. Щурост в Телец!?! Чак да не повярваш! За миг си помислям, че не познавам младата душа на майка ми в 60-годишното й физическо тяло. Понякога може би и тя се замечтава да скъса с правилата и да поеме накъдето й видят очите. Но не си го позволява. Само понякога простира мокрите си кецове в бяло на простора по странен начин. Моята майка и щурост?! Понякога и това се случва. Чак да не повярваш.

 

Неделя. Последният ми ден с него. Закусваме на терасата на хотела. Приятелите ни говорят все за нещо. Мълчалива съм. Морето отсреща е мълчаливо и спокойно разлива води край малкия плаж. Слънцето обещава прекрасен топъл ден. 

Пия любимото си кафе по неделному за последно в негова компания. Хотелска тераса с прекрасен морски изглед, в далечината пристанището на Гемлик, край нас много маслинови дървета, опасли в зелено спокойствие градинската тераса. Масите в хотела са пълни със семейства, любовни двойки, компании. 

Той се смее и се опитва да ме учи да броя до десет на турски. Като добра ученичка повтарям и се смеем на всяка моя неволна грешка в произношението. Прави ми малък тест. Как се казва песента от снощното сватбено парти, която много ми хареса и кой я изпълнява. Повтарям с малко затруднение името Demet Akalin.

Правим си снимки - бързи, ненагласени, усмихнати. Позволявам си да се облегна на рамото му. Непокорна къдрица пада покрай очите ми. Запечатвам този миг. После става моята снимка, онази, която показвам на приятелки и която не се нуждае от никакви думи. 

Fark etmez

Няма значение. Любимата ми дума на турски. Звучи ми звучно, напевно, че дори и красиво.  Сякаш ми пасна. Значението й е също толкова необходимо в най-различни ситуации. Хубаво е да си я повтарям по-често. Fark etmez.

Без да съм поканена, съм гостенка на две турски сватби през уикенда. Хотел Атамер край Гемлик. Явно е избрано място през топлите месеци за брачни празненства. Красиво, романтично, залезно, край морето. 

 Седим на нашата тераса, потънали в удобните си столове, опънали по детски ходила върху парапета и слушаме с усмивка избраните от диджея песни за празненството някъде под нас. Получавам изненадваща покана за танц. Приемам я. Аз и той. Моя миг. Не искам да свършва. За моя изненада се разплаквам в тъмнината. Дори не му позволявам да разбере. Сълзите не са от тъга. Те са от осъзнаването на мига, на моя миг. Море, топла вечер, музика и аз танцувам с него. Толкова много време чакано и копняно в сърцето ми, че сега чак невярващо.

Небето се изпълва със сватбени фойерверки и всичко около нас затрещява и заблестява. Избърсвам издайната сълза и се скривам в прегръдките му, така страхуваща се от пукота отсреща в небето. Той се смее и не вярва, че аз, смелата Стрелкиня, се плаша от този празничен шум. Дори не знае от колко други неща се страхувам и сърцето ми се свива. Но... Fark etmez. Или поне в този миг.

Рибна вечеря

Няма как да пропусна да не ям риба. Втора вечер на турска територия и първа вечер, в която съм с него и го гледам с тихо възхищение. Не го правя за всеки мъж, когото срещам. Не го изпускам, когато вървим заедно. Той не спира да държи ръката ми, потънала в неговите по мъжки едри длани, дори когато не му е удобно да върши много неща. Старая се да следвам неговия ритъм на походка. Никак не ме затруднява. Страстта му на Овен лесно се следва от Огъня ми на Стрелец. 

Не знам къде ме води, но знам, че където и да сме, ще се чувствам съвършена Аз. Следвам енергичната му крачка. Нашите приятели трудно ни настигат. Два зодиакални Огъня се следват трудно. Енергия в двоен размер, почти равна на експлозия. Но такава, превръщаща се в хубава енергия, не  е разрушителна.

Малък крайбрежен ресторант в морския пристанищен град Гемлик. Все още топла, по лятно-хубава вечер. Многобройни маси, набързо застлани с обикновени покривки. Силен аромат на риба, прясно уловена, която след нашия избор ще се опече набързо за гладните ни сетива. Води  ме до безкрайния тезгях, изпълнен с всякакви видове риба, със студени облещени очи, светещи на многобройните крушки наоколо. Какво ли разбирам аз от многото изложени видове, кротко чакащи да бъдат избрани от следващи клиенти?! Тайничко му благодаря. За желанието му да споделя с мен, за заинтересоваността му какво-обичам и какво-не-обичам.

Собственикът на ресторанта, стар турчин с набраздено и сериозно лице на отколешен морски вълк, бавно и в свещен ритуал ни раздава парчета фолио, които ще използваме вместо порцеланови чинии. Прилича ми на строг учител, който раздава листове за предстоящ тест. А аз съм в ролята на ученичка, стоя с изправен гръб на стола си и се усмихвам като пред изпит, за който съм подготвена. Очаквам радостта от споделянето на храната с приятни хора. Предчувствам семплостта на вкусната вечеря. Риба, почти никакви чинии, салата, зехтин, маслини и много лимони. Съвършенството на простотата на храната.

Няколко младежи се въртят около масата ни и сервират с бърза походка и сръчност поръчаната вечеря. Нареждаме се и четиримата на малка чешма, на която измиваме ръцете си за предстоящата вечеря без прибори. Няма излишни луксове. Опаковъчна груба хартия е нашата хавлия за ръце. 

Край масата ни се навъртат кварталните кучета, уловили аромата на скара. Нашите приятели ни водят вече с няколко предварителни чаши уиски, споделени в любовния им следобед заедно. С него се споглеждаме усмихнато на техния кикот и се смеем заедно с тях. Не ни е нужен никакъв алкохол, за да се радваме един на друг и просто да ни е хубаво заедно. 

Вечеря за половин час. Бързо, лакомо, като за гладни хора. И никакви притеснения от моя страна за дебелите филии бял ръчен хляб, всичко-на-масата-комбинира-ли-се-с-риба, за дебелия слой зехтин, в който плуваха маслините. Една от най-вкусните ми вечери в живота. Това помня. Помня и мазните си пръсти, с които топях парче хрупкава кора в сочен зехтин. Помня и желанието му да почисти първата ми риба. Помня и хрупкавите листа на свежата салата по това време на годината. Помня гладните си усещания и удоволствието вътре в мен да споделя храната си с него. Другото просто е запечатано в многото снимки с дата 07/09/2012.

Дълъг петъчен пазар

Не съм изневерила на Атина, моя град. Липсват ми и палмите, и залезите над Пирея, яхтите в морето, крайморския булевард, и гъркините с развети коси на моторите... Но Бурса е градът, в който намирам любовта си. Половин ден разходка из шумните пазари и хладните Мол-ове и вече знам, че и тук ми харесва. 

Първа спирка от определения ни по женски ден за пазар е местния Мол. Или по-точно един от многото такива в града. Прохладно, спокойно, луксозно, европейско, модерно. Ако изключа цените в ТL и турската реч, все едно съм на разходка в познатите ми софийски магазини. Дълго обмисляне, скришно преброяване на банкнотите из портфейла и смели стъпки към касите. Излизам с нова чанта, която никак не се нрави на моята спътница заради твърде модернистичния ми избор и елегантна блуза. Не си правя труда да оглеждам десетките магазини тук, защото същата разходка мога да я направя и в София.

По обяд вече потъваме из безкрайния истински пазар на града. Не мога да опиша усещанията от всички миризми, шумове, гледки. Трябва да отидете на турски пазар, за да усетите с всички сетива модерно-ориенталския отпечатък навсякъде. Дантели, прекалено много шарении, мъниста, ярки цветове, безбройни магазини за шалове, с които повечето местни жени забраждат косите си в най-различни цветове на дъгата в крак с модата. Магазини за модерно бельо се конкурират с магазини за корсети и дълги женски шлифери, така носени тук. Много магазини с прекалено натрюфени за моя вкус, по ориенталски натежали от изкуствени алтъни и брокат луксозни рокли за сватби и всякакви официални поводи. Най-интересно ми беше кой купува обувките на висок, наистина прекалено висок ток. Едва ли са жените в дълги шлифери и шалове. Моята спътница ме опровергава веднага. Тези обувки се носят на официални тържества и събирания и много жени си ги купуват.  Тук винаги има поводи за носене на тези атрибути. Заинтригувана съм. Съвсем се обърквам заради ограничените ми познания за мюсюлманския свят и ежедневието на жените тук. Съвсем не скучаят явно. Мъничко завиждам. 

Всякакви търговци ме канят на тяхната сергия, на техния щанд, в техния магазин. Предупредена съм строго да не се усмихвам от любезност. Доброжелателният ми отказ с усмихване към някой търговец може да се изтълкува различно от отсрещната страна. По навик и неволно подарявам няколко от моите си хубави усмивки на няколко мъже.Свиквам да подминавам търговската покана едва след няколко  опита.  Викове, крясъци, бутане, трудно разминаване с много купувачи. И никакъв страх в мен, че точно сега и точно в този момент, докато разсеяно оглеждам изложената стока, някой мераклия ще ме поощипе по задните ми прелести. За разлика от истанбулския Капалъ чаршъ преди две години, където бях в почти истерично състояние от евентуално случване на нещо подобно като неприлично действие, предварително дочула легенди за турските мераци и тяхното изявяване в пощипване на жените. Сега съм вече спокойна, но пък осъзнавам от ясно, по-ясно различния ми вид на неместна с бялата си ленена пола, прилежно прибрана под ленена риза в зелено и пуснатите ми дълги къдрици на воля. Чувствам се хем различна, хем хубава. И за малко да си купя шал, ей-така, за сувенир от този голям азиатски град, с който местните жени налагат мода в този тип облекло.

Новият турски хит на Емир отвсякъде проглушава  ушите ми, иначе свикнали на софийска гюрултия и градските високи децибели на милионната ни столица. След два часа шарени звуци, търговски крясъци, най-усърдно приканващи за покупки, още по-шарени дрехи, обувки, чанти, подправки, бутане със стотици купувачи и айляци из пазара, имам нужда от кафе. Хубаво нес-кафе с мляко. Не изневерявам на вкусовете си. Двете с моята придружителка намираме тихи масички насред малко площадче в зоната на огромния пазар за дантели и плетива. Малко фонтанче издава галещи за ушите ми звуци, а златна рибка тайно ме приканва да си пожелая нещо съкровено. Пожелавам си го наум и тайничко й се усмихвам. Отнякъде изниква младеж на годините на сина ми, на който поръчваме кафето и чая. По същия начин потъва някъде из малките дюкянчета наоколо. Въпреки старателното ми оглеждане, така и не разбрах къде се прави кафето и чая. Край мен продавачи се излежават по столовете край магазинчетата. Навсякъде има плетива, ръкоделия и турско везмо. Туркиня насреща дъвче парче тестена закуска в очакване на клиенти и разсеяно гледа в лаптопа си.  Wi-Fi на телефона ми регистрира над 20 интернет потребители наоколо. Толкова ми харесва спокойствието тук, че трудно ставам  от удобния стол след половинчасовата почивка. 

Трябва да си взема нещо за спомен. Нещо красиво и безполезно, което да ме усмихва във времето, когато разходката из турския пазар и пътуването до Бурса ще останат назад във времето и в моите спомени. Последно малко магазинче и категорично посягам към малка възглавница в наситен червено-винен цвят с бяла бродерия. Разбирам, че това са възглавнички, които се подаряват при раждане на бебе. От дюкянчето изкача младеж на има-няма 5 години и почтително ни приканва да купим, докато майка му говори дълго и яваш по мобилния си телефон. Прибирам грижливо опакованата ми възглавничка и съм готова да приключа с днешното дълго пазаруване.

 

 Пазарният ден завършва в крайградската зона с мързеливо обикаляне на ИКЕА и Карфур и дълго кафе на завет във ветровития петъчен следобед. Очаквам приключването на работния ден и срещата ми с него. Този, заради когото дойдох тук. Усещам вълнението си от предстоящите ни няколко дни заедно край морето. Дори не се заслушвам какво си говорят моята спътница и мъжа й. Отпивам кафе, разсеяно хвърлям погледи наблизо, мисълта ми е с него. Вярвам, че и неговата е с мен в този момент. Дори и кафето ми е с голямо сърце. Вселената ми намигва и сякаш приятелски разбира вълненията ми на влюбена жена.