Неделя. Последният ми ден с него. Закусваме на терасата на хотела. Приятелите ни говорят все за нещо. Мълчалива съм. Морето отсреща е мълчаливо и спокойно разлива води край малкия плаж. Слънцето обещава прекрасен топъл ден. 

Пия любимото си кафе по неделному за последно в негова компания. Хотелска тераса с прекрасен морски изглед, в далечината пристанището на Гемлик, край нас много маслинови дървета, опасли в зелено спокойствие градинската тераса. Масите в хотела са пълни със семейства, любовни двойки, компании. 

Той се смее и се опитва да ме учи да броя до десет на турски. Като добра ученичка повтарям и се смеем на всяка моя неволна грешка в произношението. Прави ми малък тест. Как се казва песента от снощното сватбено парти, която много ми хареса и кой я изпълнява. Повтарям с малко затруднение името Demet Akalin.

Правим си снимки - бързи, ненагласени, усмихнати. Позволявам си да се облегна на рамото му. Непокорна къдрица пада покрай очите ми. Запечатвам този миг. После става моята снимка, онази, която показвам на приятелки и която не се нуждае от никакви думи.