За втори път съм в Турция и едва сега опитвам вкуса на турския чай. От онзи, който пият във всяка серия на сериала вечер в свещен ритуал и в тумбести стъклени чашки. Приятен аромат на силен чай на среднощната панорама над Бурса. Няколко масички, трепкащи среднощни светлини на милионния град, лежащ спокойно в топлата нощ на септември в подножието на планината Улуда(г). Край нас само млади хора, тихо разговарящи, увити в леките одеяла, с които почти всяко едно заведение тук разполага за среднощния хлад. Харесва ми тук. Чувствам се приета и чакана.
Пиенето на чай не стана традиция в моя живот... или поне засега. Предпочитам кафето. Моето си кафе с вкус на моите сутрини. Колкото и да обичам промените, сетивата ми търсят моето кафе за разбуждане.
Първа сутрин в Бурса и първи шок от различията в световете. Пия кафето си с моята спътница на една от ресторантските маси на закуска в иначе лъскавия хотел, надувам й главата с безкрайните си женски приказки тип видя-ли-това, тук-какви-са-правилата, къде-ще-ходим-днес и край мен минава стройна млада жена, цялата увита в подобие на дълъг плат в черно, с покрито лице, на което се виждат само очите. За миг онемявам и спирам да говоря като се старая любопитството ми на европейка да не прекали в грубо заглеждане и оглеждане. До младата жена, стъпваща безшумно като газела, на която дори и черните дрехи придаваха елегантност и някаква особена грациозност и красота, пристъпваше със самочувствие млад едър мъж, явно нейният съпруг, който дори не си позволих и да погледна. Тайно хвърлих поглед към нея и запечатах усещания. Едва ли ще я видя повече. Но се размислих още там, на ресторантската маса за моя свят и за нейния свят, за цените, които плащаме, за моите радости от свободно разпилените коси по раменете ми, за дръзкото носене на разголени рамене, изрязан потник, дълбоко деколте, така невинно показващо загорялата ми атинска кожа. Моята свобода на жена от Европа не беше повече свобода от нейните черни дрехи, така плътно покриващи всяка част от тялото й. Моята свобода си имаше цена. Тежки торби, неискана еманципация, среднощна самота, постоянна мисъл докъде ще стигнат парите този месец, не просрочих ли датата на кредита, с колко автобуса да стигна до другия край на града, ами ако синът тази вечер вдигне температура на кого да се обадя, ако аз не се почувствам добре, на кого да го оставя и още милион и едно неща... Не знам нейната цена, но предпочитам моята си. Тази, която плащам за този живот, който ми е даден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар