През Истанбул

Докато правя тази снимка, от колоните на автогарата се лее "Release me" на Agnes.  Не мога да си представя "по-подходящ" фон на обстановката край мен.

9,30, автогара Кърджали. Качвам се на автобуса за Бурса през Истанбул. Вълнувам се. Моята спътница трепери, но не от любовна треска, а от притеснение за билетите, местата, за домашна таткова ракия в повече някъде из багажите ни, за преминаването на границата и за още милион неща, които могат да напълнят женската глава. Пуши цигара след цигара и ме гледа неразбиращо заради моето спокойствие. Аз си пия кафето и никак не се тревожа. Душата ми е изпълнена. Пътувам. Граница, места в автобуса, неразбиране на турската лееща се отвсякъде реч ... далечни понятия за притеснение в сърцето ми. То е заето с хубави чувства, по детски отворено за него.

Само два часа път през Хасково и сме на границата при Капитан Андреево. Слизаме за проверка на паспорти. Малко притеснение от моя страна. Притеснението реално настъпва, когато турските митничари решават стриктно да изпълнят задълженията си. Не само, че багажът се сваля до последната торбичка и чанта, но и автобусът минава през рентген. Забрадени момичета, мустакати строго гледащи чичковци, тежко стъпващи баби в дълги шлифери пренасят куфари, сакове, кашони, щайги с домати, носи се миризма на вино и грозде. Тихо се насочваме към проверка на багажа ни в строй с по няколко сака в ръце. Всички минаваме пред очите на митничаря, сериозно вперил очи в екрана, а торбите ни минават през скенер на поточната линия. 

За миг в мен се надига възмущение. Туристите, тръгнали да преоткриват отново и отново Истанбул при събиране на повечко почивни дни в българския календар, ни гледат с любопитство от автобусите си, за кратко и набързо прегледани от турска страна. Май не трябва да протестирам. Като погледна от страната на излизащите от Турция коли, наредени по 4 колони в километрични опашки. Сигурно са тук от два дни под жаркото слънце.

Нашият автобус потегля за рентген проверка. Забравям си бутилката с водата вътре. Вечерта ще светя, шегуваме се с моята спътница. Не само съм облъчена, но и наистина грея. Сърцето ми грее. 

Докато се усетя къде съм и вече виждам първите сгради на Истанбул. Трафик, задръствания, аутобани, забрадени жени, модерни коли и автобуси, огромно-високи сгради, мостът над Босфора. Все така горд и красив като приказка от сарая. Модерен, прекалено модерен, прекалено натоварен, прекалено красив, прекалено ориенталски, прекалено привличащ като магнит туристи от всякъде. 

Истанбул. Приема ме за кратко в прегръдките си и натоварените си аутобани, за да ми каже, че моят път не спира тук, а е някъде надолу, където ме очакват. И е все така красив за моите очи. 

А Босфора, все така синьо-привличащ, е в прегръдките на многото зеленина на Началото и Края. Началото на Азия и Края на Европа. Или обратно. Той е Енергия, носеща силата на столетия величие по тези места, вечната битка за него, за красотата, богатствата, силата му. Минавам над него и ахкам като малко дете. Не съм единствена с фотоапарат в автобуса. Сред многото типично турско облечени пътуващи, погледът ми открива и две млади момичета, въодушевено правещи си снимки над Босфора. Знам си аз, ще ги качат из профилите в социалните мрежи и ще коментират вдъхновено тази красота и мощ под нас на моста. Усмихвам им се съзаклятнически. Нали и аз събирам спомени в пиксели, които после да ме топлят в започващите вече есенни дни навън.