Върнах се, за да го видя. Бях си обещала. И не само заради него. И заради улиците на Пирея по залез, и заради солените тюркоазени води на морето... и заради мен самата...
Гореща августовска неделя.
Хващаме електрическо влакче до Монастираки. Акрополът ни гледа важно и божествено отгоре. Много криволичещи улички, изоставени малки къщи с дворчета, тишина насред уличките, дори и гълъбите са се скрили някъде насред атинската жега. Пътят ни минава и през всякакви старини, небрежно подминати от мен, поредната туристка тук, но носещи своята история, своето минало и енергията на милиони хора, докосвали този камък. Смирено се притаявам и замълчавам сред цялата тази история на този връх. Нося и онзи, вълшебния пътеводител за Атина, който стоеше на масата на село преди месец и заради който мислено се връщах милион пъти по тези места.
Туристи. Хиляди като мен. Английска, руска и всякаква непозната за ухото ми реч. Всеки иска да направи позата на живота си, за да я качи някъде из социалните сайтове и приятели и близки вдъхновено да аплодират него или нея на фона на така бъзмълвно-божествения Акропол, посрещал хиляди поколения атиняни и изпращал милиарди туристи, изтъркали до блясък мраморните скали наблизо със стъпките си.
История и съдби. Така и не прочетох целенасочено историята на комплекса. Но докато съм на тези скали, докато Акропола така величствено хвърляше сянка и камъните се беелеха в своята красота, сетивата ми се пълнят с усещания за смиреност пред цялата величственост, красота и история тук. Божествено място с много божествена енергия. Ето защо тълпи от туристи идват тук. Не само, за да вървят по стъпките на Атина Палада, но и да усетят историята на тази държава и този бял мраморен град.
Няма коментари:
Публикуване на коментар