Друг поглед към татко

Тази година всички късмети в баницата трябва да бъдат ЗДРАВЕ!!!

Татко има болно сърце. А когато те боли сърцето, значи то не е пълно с любов, не се чувстваш обичан.. поне така пише из книгите за самоусъвършенстване...

Без да изпадам в излишни сантименталности, но тази новина ме накара да се върна назад във всички онези години назад и да го видя с други очи..не такива, с които го гледах доскоро... Когато нещо не върви в живота ни, децата първо се обръщаме към най-близкото до нас - родителите и хвърляме жупел и обвинения за всичко онова, което не сме, а е трябвало да бъдем...

Страхът от непознатото, което предстои, изважда хубавите спомени, кара ме да съжалявам за всички милион пропуснати случаи да бъда добра с него, за всички онези изпуснати гневни мои думи, които раздавах години назад във всеки удобен случай да уязва..точно така, както си мислех, че той е правел с мен! Той ме е обичал, обича ме, но по неговия непохватен като за мъж Телец начин - рядко прегръща, трудно казва окуражителни думи, почти не хвали..

Бях момичето на татко! Наричаше ме с галени имена, които завършваха на мъжкото окончание -чо - Слънчо, Малинчо... В годините, когато се заявявах, майка нескрито ми казваше, че приличам на него и на неговата рода, приличали сме си... Не видях прилика с неговата спокойна телческа природа и моята буйна Стрелческа страст на жена... а може би я има в него, но няма начин и повод, за да я извади навън... може би не се и постарахме взаимно да се опознаем...

Години бягах от тях - започването на университет далеч от  родния град, бракът ми - начин да покажа колко самостоятелна мога да бъда, но във всички моменти търсех одобрението му, исках да ме обича както се обича дъщеря - да бъда глезанката на татко, да ми сресва косите и да ми казва как винаги ще бъде до мен...

Това лято се опитахме взаимно да вдигнем загражденията и защитните телове в нашите отношения. Мисля, че на всички ни беше хубаво заедно това лято следобед под астмата, когато аз прибирах разпръснатите лекции по наказателно право и майка сервираше току-що изпечен кекс. Тичах в кухнята и се провиквах  "Тате, ще пиеш ли Нескафе 3в1?" Има високо кръвно. Може би заради мен, за да не ми откаже, а може би наистина му се е пиело кафе, но рядко ми отказваше.. тогава го видях в друг образ - състарения и попрегърбен от грижите мъж на 63 години, който винаги поставях на повече от ръка разстояние, за да съм в безопасност, точно в тези следобеди ни разказваше за младежките си лудории в онова карнобатско село преди повече от половин век... как изскубали с брат си току-що засадения пипер на съседа, как брали чужди орехи, как видял мълния да удря човек, как го гонила змия..

После го видях и като селското момче, което имало само един куфар с учебници (в който сега съм насложила пътеводители и всякакви списания за пътувания, билети от екскурзии и спомени от всяко мое пътуване), тясна квартира в центъра на Бургас, което добре се справяло с математиката, колел кокошки за съседите си-граждани, които му давали по чорба като благодарност... как задирял в средата на 60-те години със своите наперени съкурсисти младата и елегантна учителка по литература...

Сега същият този човек, с много години отгоре, има болно сърце. Липсва му любов, поне така казват всички онези книги за себепознание.. иска ми се да вярвам, че сърцето му има място за още хубави моменти с внуците си, с мен, с всички, които обича! 

На Коледа не може без меденки с канела

Вече не мога да си представя Коледа без меденки.. Майка ми не ми остави традиция да запрятам ръкави и да правя със шприца меденки по Коледа, обаче мисълта, че из къщата ми ще мирише на сладко печено, канела, ми създава усещане за зимно очакване на празник, на нещо хубаво, вълшебно, съкровено, чакано, по детски чисто... Печенето на меденки ми създава уюта на дом - дом, който исках да имам в годините си и от който не съм се отказала в годините. Той си стои там, някъде из мечтите ми, чака стечение на вселенски обстоятелства, за да се реализира... А аз дотогава ще пека на домашната си печка домашни курабии.

Първият ми опит за меденки направих преди няколко седмици, по необходимост. Синът ми участваше в училищен предколеден базар и трябваше майките да наизвадят стари рецепти от прашясали стари тетрадки и готварски книги  на по векове, да пуснат фурните, да запретнат престилки и да правят сладкиши, курабии, кексове и меденки из облаци пресято брашно, яйца, разбивани с миксер и всевъзможни формички за курабии...

Предупредих две седмици преди събитието приятелки и колежки да дадат изпитани рецепти за сладки... нали като първи опит поне трябваше да се поупражня няколко пъти, докато наглася вярната доза и време за печене. те наизвадиха всякакви интернетски блогове с коледни курабийки с вид за списание Good Food. Трябваше ми нещо съвсем по домашному, с леко нескопосан вид, никакви меденки с авокадо, настъргани портокалови корички в крема за мазане и разни екзотични готварски подсладители и добавки, които трябваше да поръчвам онлайн от друга държава. Трябваха ми семплите курабии на баба, тези, които и майка ми печеше понякога в неделите в светлосиния си пеноар на баклавички в онези далечни години..

Така и не се стъкмих да направя няколко предварителни опити, успях направо за генералната репетиция ден преди училищния базар. Исках, наистина много исках да създам обстановка за сина ми да правим експерименти, да се смеем, да хвърчи край нас брашно, масло и шоколад, да се мажем по ръцете, престилките ни да са брашнени и подсладени с пудра захар... Но се получи изнервено викане и припряност от моя страна и плахи молби от негова страна ако-може-поне-да-разбие-яйцата-с-миксера... Тави на куп една върху друга в тясното кухненско пространство край фурната, хартии за печене, брашно, ох, ще стигнат ли тези продукти, колко се пекат, това ли е нормалния им вкус, а цвят на изпичане?! така е всеки първи път..сега, няколко седмици след това меденките мога да ги направя и със затворени очи и за половин час да напълня кутията за бисквити.. но тогава беше първия ни опит, който по стечение на добрия късмет, излезе сполучлив и се продаде на следващия ден още по-успешно...

   

  

Нещата са повече от това, което виждаме

Често си мисля, че само моят живот е хаос. На другите им върви, но моят е някаква мешавица от хора, събития, мисли, ситуации, безвремие, т.е. нищо от това, което моите планове в годините се виждаха точно сега и точно на това място в живота...

Обаче понякога, след някой и друг разговор по женски, някоя и друга попрехвърлена книга през ръцете и очите ми, някаква част от мен осъзнава, че всичко точно сега и точно в този момент е така, както трябва да бъде... Че отношението на някой си, важен за мен, трябва да бъде точно такова, защото е част от Големия план...Но не на моя план, а на Вселенския план...

Преди години, за да бъда точна далечната 2004, началото на лятото... съпругът ми тогава, сега само баща на сина ми, най-големият ми учител до сега, беше хванат от мен в сериозни съмнения, че има друга жена. Още помня къде седях аз, къде стоеше той, разположението на мебелите в стаята, как той ме гледаше с отчаян поглед и мълчалив, как светеше крушката, късния час на вечерта... и как неговото мълчание реши нещата за години напред, за цели два живота в плюс и детскияна сина ни... Това негово мълчание тогава реши и животите на хората около нас, които поеха удара от случващата се раздяла, развод и всичко, което следва след разрушение.

Поисках да зная има ли друга жена..колко наивно и прозаично.... Но онова негово мълчание, което предопредели развитието на живота ми, на неговия живот, ме направи години след това първо в опит да стана вярваща, после в цинична млада жена, после отново във вървяща, но по някакъв свой си начин вяра...

той мълчеше и ме гледаше отчаяно с поглед, който казваше не-ме-питай-не-искай-да-знаеш...

С размах реших нещата. Точка! Това беше! На следващият ден той още по-мълчалив дойде и си взе кашоните и торбите с нещата. После плаках! Защо не виждаше ранимата душа в мен?! Защо не се обърна и не ме разтърси за раменете и не прави най-дивия секс с мен, жената до него, майка на детето му.... тръгна си и това беше....

Той така и не се научи да вижда ранимата ми душа, която в годините неведнъж изваждах наяве, упреквана от всички, че строя дълги пътища към вътре в мен. Показвах я, излагах я на открито, но никой не идваше да я стопли, най-малко той... А може би е искал, но така и не разбра да ми покаже как...

Извървяхме много път, той беше нашия път - неговия, моят, на детето ни, на всеки отделно... опитахме нещо като съжителство, но правилата всеки ги разбираше през неговата си Душа. Бяхме ранени един от друг и в същото време толкова очакващи един от друг. Отбрана и нападение! Все едно да караш автомобил с крак върху педалите на газта и на спирачките...

И сега, когато вече не съм онова наивно младо момиче, с повече рани в душата, но и с повече мъдрост, си правя равносметката, че всичко, което извървяхме поотделно с него ме е довело до този момент, където съм сега.

Цялото ми същество осъзнава, че в живота си човек има няколко момента, които помни и от неговия избор накъде, зависи следващият му житейски път..който, разбира се, просто трябва да се случи! Няма друг избор! Така върви съдбата, животът, Вселената, Космоса, всичко видимо и невидимо...

Онзи момент, в който не трябваше да се изгубим, беше онзи момент на ранното лято на 2004 г, когато от две негови думи, зависеха бъдещата ни. От едно общо бъдеще станаха отделни бъдещета... Точно в онзи момент всичко е трябвало да се нареди, зависело е от нас, от волите ни, от желанието ни да не променяме съдбите си отделно...

Защото ние минахме много трънливи и не толкова трънливи пътища..извървяхме много път, до онзи момент тогава се движехме на една плоскост, после всеки скочи в своя коловоз и замина в различна посока.. Сега той е много видимо по-състарен, уморен, все така незрял за мен, с много жени назад във времето, с все по-малко възможности за реализация, в друга държава, с друга жена, в друг апартамент под наем, с таен копнеж по мен и все така мълчалив...

Аз - ..................... различна и донякъде същата... Падах, много падах, мечтах, надявах се, плаках, изправях се, срещах мъже, после ги забравях, завърших право, цели 7 години период на 100 години самота, равносметка къде съм и защо съм...

Онзи момент, през онази далечна 2004, беше като онези моменти в живота на един пушач, в който му се дава шанс да откаже цигарите, да направи Промяната, да реши живота си занапред... часове по-късно или по-рано не би могъл да ги откаже, става само в точно този момент!

Е, за нашите съдби точно онзи момент беше 2004! Сега вече е много късно. Никакви опити не помагат! Защото само в онзи момент Вселената се беше приготвила за кръстопътя, пред който бяхме застанали.. Планетите се наредиха, зодиакалните знаци бяха в най-правилното разположение за нашия избор... и ние го направихме - пуснахме ръце и всеки полетя из космоса на житието хаотично, като изпуснати надути балони...

Онзи момент отлетя в далечната 2004! Това беше част от Пътя, който вървим вече поотделно.

За приятелките

Имах обедно кафе с приятелка... колкото и да живеем блок до блок и ни дели една квартална градинка разстояние, в годината срещите ни са 4-5 пъти, не повече... И двете минахме по своите си пътища, бяхме неотлъчни, после се отдалечихме, сега се виждаме, за да се балансираме по женски като се наприказваме и препиваме от кафета и вълнение при разказването, от преоткриването на истините си, в проследяване на житейското ни развитие...

После, разбира се, ме боли глава, та ме цепи, но пък Душата ми..ооо, тя пеееее, весели се, подскача от детска радост...

Тази моя приятелка срещнах в годините, когато бях развихрена в своите 25 години Стрелкиня, виждаща не по-далеч от собствения си нос, адски чувствителна и ранима, но външно нахакана и много знаеща... запознах се с нея в същата тази градинка, която сега ни разделя - тя с бебе в количката, аз - също. Децата ни сега са приятели, синът ми твърди, че Хриси е най-добрия му приятел, въпреки, че и техните срещи са толкова, колкото и нашите с майка му - 4-5 пъти в годината...

Когато я видях за пръв път, тя беше хубава в своите 30 години, с момче от първия брак, с втори съпруг и много надежди че-този-път-ще-се-получи...

Зашемети ме в онзи есенен слънчев ден, когато на висок глас ядосано обяви, че на мъжът й му трябва цианкалий, а не следобедна дрямка... синът й тъкмо идваше с вестта от вкъщи, че вторият татко си почива и нямало да дойде в същата тази градинка... не я познавах, но я изгледах подозрително за смелостта да бъде директна и малко цинична на фона на останалите попристиснати майки, които по цял ден дъвчеха темите за кашите, лекарствата, гугу-гу бебешки възклицания и нито грам теми за какво са давали снощи по телевизията, за книги, а камо ли нещо по-така..свръхестествено и паранормално...

Не знам как започна приятелството ни, но сякаш никога не съм се и съмнявала, че тя ще ми е приятелка. Просто сме изчакали правилното време и място, в пренареждането на събития, планети и времево пространство, за да бъдем заедно... А ние наистина бяхме заедно. Тя беше първата, която ме блъсна с изречените думи, че съпругът ми си има любовница, тя беше и тази, която дойде на бракоразводното дело и беше смела да заяви, че той не е съпругът, който съм мислела, че заслужавам..но това е друга тема...

Минахме заедно през годините, изживяхме толкова много случки, изговорихме купища думи, мисли и изречения, случваха ни се толкова много неща заедно и поотделно..ако не се виждахме, се чувахме, ако не се чувахме, тя отскачаше до нас, за да се видим и наговорим... що кафета и вино сме изпили заедно...

Не се замислих, когато трябваше да й призная, че съпругът й ме кани на кафе, иска да се виждаме и все неща от този род, които цялата ми същност не може да приеме и досега...

След много години заедно, нещата просто спряха... изведнъж... без обяснения... виждах я и в същото време осъзнавах, че тя стои на вселени разстояние, не ме допуска до света, до който вчера съм влизала без питане и пропуск.

Интуицията ми и някои други приятелки ми подсказаха, че явно в нея е започвало да живее червейчето на съмнението за отношението на съпруга й към мен. Сега я разбирам, но тогава отказах да повярвам, че тя е повярвала на тези свои мисли... за мен тя беше толкова близка, че не можех да си представя, че в мен вижда кокетка и жена, а не само и единствено приятелка. А аз бях в онзи мой период, в който колкото по-накичена, толкова по-се възприемах в моите очи. Сега съм вече на семпла вълна, но тогава това беше моето Аз - шарено като папагал, но честно и наивно в отношенията си с нея...

Трябваше да я откъсна от сърцето си.. колко дни съм плакала, защото не намирах нейното одобрение, внимание, любов... цяла година агония, разговори за всичко друго навън, но не и за нас, за нещата в живота ни... поканите за гости се разредиха, аз се затворих в един от най-кошмарните си периоди - смъртта на братовчед ми. Нея тогава я нямаше, беше далеч, не пожела да попита как съм...

Много вода изпихме оттогава и двете, времето ни научи да си прощаваме, но може би и да не забравяме...

Кафета започват отново да са ни сладки, но никога вече няма да бъдата същите.. Отново говорим за животите си, отново търсим отговорите си в изразяване на мислите си на глас, но всичко става толкова отчаяно наясно, че се срещаме като разделили се хора, които търсят отново пътя един към друг, но с други глави, други сърца и други пътища...различни и не такива както преди 10 години

Намерихме се, но дори и различни, отново ни е хубаво, защото аз в моите 36 години, тя в нейните почти 41, с порасналите ни 10 годишни деца, осъзнаваме, че тези женски разговори за душата за по час-два няколко пъти в годината са само нашето си време, което Вселената ни дава, за да намираме отговорите си, пътищата, търсенията си...

Обещания

Рожден ден, после Нова година... няма как да не направя списък с обещания... Обичам да го правя, но ми е трудно да го следвам..И тъй като имам хиляда започнати неотваряни дневници, тефтери, бележничета и всякакви откъснати листчета, правя го най-сигурно тук...

Обещавам  си следващата година, занапред... всъщност от този момент нататък:

• да ходя с изправен гръб, но да не забравям къде стъпвам;
• да правя  сладки, сладкиши, кексове и всякакви захарни вкусотии -  крайно време е да заприличам на другите майки - цитат от сина ми 
• да вкарам повече търпеливост и важност във ритуала "хранене"
• да четем вечер със сина ми на дивана по страница-две-три заедно
• събота задължително навън
• неделя задължително на "Неделя"
• повече танци 
• всеки ден колело 30 минути
• нито едно оправдание без лосион за тяло, червило и обеци
• поне 4-5 страници четене на глас по английски от онзи чиклит от над 200 страници, който трябва да върна на приятелката си отпреди година време
• всеки месец - по една книга... и никакви оправдания, че сметките са по-важни
• да слушам повече и по-малко да говоря
• да правя списък с менюто седмица напред - хем няма да има изненади, хем няма да има оправдания това-не-ми-се-яде-сега, хем ще планирам бюджета
• да обличам повече поли и рокли и да ги нося с повече самочувствие
• да нося шалове, нови обеци, без да приличам на Стивън Тайлър в шарения му период, който всъщност май не е прекъсвал
• лятото - задължително Турция, Родопите, Гърция
• да си вярвам повече
• да се хваля повече
• да флиртувам повече без никакви притеснения
• и отново да ходя с изправена глава
• да казвам смело "Не!"
• да не се старая да се харесвам
• връзка не на всяка цена
• да бъда мила и внимателна към себе си и към семейството в онези периоди, в които не съм мила и внимателна към себе си
• да ходя поне веднъж месечно на кино, никакви торенти
• да чета по-често Библията и по-често да благодаря
• да върна токчетата в гардероба за онези моменти, в които искам да бъда  като латиноамериканка - знойна, флиртуваща, нахакана
• да не забравям, че това съм си аз и да не се сравнявам с никой
• да не забравям, че добрите мисли трябва да са повече на брой в главата ми
• да не обръщам поглед назад към всички онези там, някъде назад, защото има НАПРЕД!!!

Липсват ми Коледните дни на село от моето детство. Още си спомням моментите, в които сутрините се скривах на топло на стола в кьошето до печката, свивах краката си, обути с бабините терлици върху щайгата, пълна с нацепени дърва и ми беше хубаво.. Не знам дали тогава съм осъзнавала дали ми е било хубаво, че тези моменти ще са много специални години след това за мен, но още мога да затворя очи и да се върна с всичките си сетива в онези мързеливи почивни дни отпреди много, много години... На печката къкри голямата тенджера със сутрешна картофена супа, във фурната се пече свинското за обяд, над бюфета втасват няколко тави с питки... Малката стая с нисък дървен таван, голямата маса, много столове, пуснатия телевизор с празнична програма, топлината от печката на дърва, запържения боб, притичването до външната баня за секунди, смразена от зимния студ, кучето, вързано на двора, скрило се в къщурката си, много сняг и мирис на пушещи комини и изгорели дърва...

Толкова са живи тези мои спомени, носят ми хем радост, като малко бягство, цели 20 години и отгоре назад, хем могат да провокират сълзите ми, че всичко това вече го няма и никога няма да го преживея отново...

Майка ми сега прави баници за внуците си,  става сутрин рано, за да нахрани всички навреме, из апартамента се разнася миризмата на печен чумлек от фурната, масата е голяма, столовете също са достатъчно за всички, има  вино, пуканки, ошаф, сърмички, запалена свещ..

Дано и аз след години създам за внуците си спомени за топли коледни дни, за да могат понякога да избягат в тях от всичко навън...

В неговите ръце

Снимах ръцете му. Тези ръце ме прегръщаха. Обичам топлината им, силата им, енергията им. Дават ми любов, носят ми щастие, подаряват ми усещания, че съм обичана, единствена и само аз. Не само, когато го видя, а дълго после, след това...

Нареждам мислено в редица мъжете в живота си, с които е било предречено да се срещна в този живот - за дълго, обречено, кармично и тези, които отдавна са си взели и спомените, и мислите по тях и са в нечий друг живот на друга жена, в моя отдавна не топлят място из сърцето ми. И осъзнавам, че съм срещнала сродната си душа. Моята душа я позна, разпозна я сред всичката човешка суета и прозаичност на човешките взаимоотношения. 

Нещо в мен трепна още преди да съм го видяла на живо. Познанство от предишен живот? Едва сега започваща кармична одисея през животите напред? Без никаква идея за висшия план на съдбата.

Осъзнавам, че съм срещнала сродната си душа, така близка на сърцето ми и тъй далечна във физическото измерение. И това ме изпълва с благодарност към Вселената за всеки подарен ми миг на любов от него! А можеше да се разминем някъде в пространството и времето...

Отдавна не ме е прегръщал, отдавна не съм усещала мириса на кожата ми, отдавна не ме е държал за ръка... но мисълта за него ме изпълва цялата във всичките онези сиви дни, в които никакъв физически огън не може да стопли сърцето ми. Остави в мен усещането за обич, любов, благодарност и за мен самата като обичана жена.

Моята сродна душа не говори моя език. Изпратени сме на тази земя, за да не говорим един език, но душите ни толкова се познават, че разбираме думите си без да са изречени.

Разтапям се от силата на ръцете му. Тези ръце са единствените, в които съм се чувствала обичана! И за това не са нужни думи. Всичко е само усещане, дълбоко истинско , познато от миналото, копняно и търсено...

В цветове

Липов чай през декември

Природата ни вечно търси баланс...просто така е създадена по Божия план

Когато е студено, особено в неделя, си правя чай, за да се стопля отвътре...

Изваждам старите запаси от изсушени цветчета липа, от онези, които татко е набрал в слънчевите селски дни в началото на лятото специално за нас със сина ми, сушил е на вестник в  празно-притихналите стаи на горния етаж на къщата ни на село, прибрал ги е грижливо, както само той го може, в торбички и с мисъл за нас. Както си го познавам, сложил ги е на сухо място в мазата, до щайгите с домашна лютеница, компоти и сладка, които ще пътуват до София в средата на септември...

Всяко едно от тези цветчета носи ухание на спомен от лято, слънце, топлина, грижовни ръце, селски дни, много детски смях под липата в училищния двор...

И сега, тези липови цветчета дават аромат на дневната ми в София, но ми дават и настроение на душата. Колкото и да ме обърква ежедневието с неговите големи-малки-нескончаеми тревоги и радости, има моменти, точно като този днес, в който се чувствам себе си, на топло и уютно с моята същност.. никакви търсения, никакви а-сега-накъде?

Има само липов чай, аромат на мед, топлина за тялото, безгрижни моменти за Душата

Неделя е, преди 36-ти рожден ден

11ти ден, 11ти месец в 11 година на 21 век...

Точно в 11 и 11ч. говорех със сина ми по телефона и двамата заедно изпратихме най-съкровените си пожелания към Вселената.. аз, пред лекциите на дивана в къщи, той - чакащ на спирката закъсняващия трамвай за училище.. Неговите желания, най-вероятно са били за онзи скъпия smartphone, който оглежда на витрината на магазина до училище от известно време, или пък за Ipod, I pad и джаджи от различно естество.. а може да си е пожелал татко му да е в къщи, или пък може би да му се обажда по-често..а може и да си е пожелал Антонина да му обръща повечко внимание днес и отново да му стане гадже... не знам, не посмях да попитам, защото исках да си запази съкровените мечти в сърцето си, като сладко пазена тайна, която ще се потопли в него и съвсем скоро ще се роди наяве...

точно както аз почувствах моите пожелания в 11 и 11 на 11ти ден в 11 месец на 11година от новия век... мои си-съкровени, мечтани, почувствани, изстрадани, сънувани, копняни... пожелах си... СЕМЕЙСТВО! Голяма маса по Коледа, пуйката на татко с кисело зеле, топла голяма стая, новата камина да поглъща рязаните през лятото дърва на двора, масата - отрупана с пуканки, ошаф, полупразни чинии със започнати и недовършени сърмички, салати, които само мама може да измайстори ей-така, от нищото, децата да тичат под масата и да се крият измежду краката на масата и на големите... и всички ние, здрави, весели от червеното вино, разказващи истории от миналото, смеещи се, заедно... моето семейство по Коледа!

Точно в този момент, точно в тези дни на Пълнолуние, пълни с магия, тайнство и нови енергии си пожелах топлина за Душата! Не като бенгалски огън, а като от стара камина, пълна с дебели пънове за огрев, разстлана жарава и много топлина от нея...

С етикет

Защо ми съшиваш табелка ~ твоя бивша жена~?! Аз отдавна си тръгнах от теб, ти отдавна си тръгна от мен. Защо съм "твоя", защо "бивша"?! Когато те харесвах, пожелах, подкрепях, когато се събуждаше в моето легло, ти беше друг, различен, сърцето ми трепваше по теб... Но това беше някога. Защо ме обвързваш с етикети?! Аз отдавна не съм онова момиче, което стана твоя жена преди 11 години, отдавна не съм и онази жена, която остави на 28. Делят ни цели 8 години от тези моменти. А ти продължаваш да ме наричаш ~ твоя бивша жена~ пред приятели и близки. Почти като архаично животно, живяло някога по тези земи, оставило отпечатък, но вече не съществуващо, за него ще пише само в аналите на историческите музеи.

Тези години, в които не си част от живота ми, аз се влюбвах, плаках, страдах, вълнувах, преживявах, смирявах, гневях, мислех, подкрепях, даваха ми подкрепа... бях като река, която тече и никога не е същата, като този момент преди. Защо ме спъваш с етикети ~ твоя бивша жена~ Това беше някога, преди, когато бях друга...

Аз съм друга, не онази! Моля те, освободи ме от себе си!

Розово ми е...

Само дето нямам розови очила. Всичко ми мирише на рози. При мен е сезонът на розите, въпреки че природата им е определила друго време.

В банята имам душ-гел, ухаещ на рози. Купих го най-спонтанно в една кратка обиколка в един от Мол-овете лятото. Беше ми хубаво, флиртуваше ми се, радвах се на лятното слънце, направих си подарък... как да не заобичам лятото?

По съвет на Шубра Кришнан от "Книга за женския комфорт и тяло", когато се радвах на август на село, си направих моя, лично приготвена розова вода. Ползвам си я със здраве вече втори месец и не мога да се наситя на аромата на роза. Розата, чиито листенца дадоха аромат и живот на дестилираната вода, разцъфна пред погледа ми в градинката на мама. Радвах й се всяка сутрин, когато природата й зовеше да напъпи и разцъфти. Извиних й се, когато внимателно откъсвах венчелистчетата й, за да дадат аромат на очакващата ги чиста вода. Спонтанно добавих и клонче розмарин, който растеше не по правилата в зеленчуковата градина, а в компанията на цветя в цветната градина.

Оставих водата да бъде погалена от слънцето. Сложих бутилката на тревата, за да поеме положителна енергия и зачаках с нетърпение да се извърши магията на приготвяне на розова  вода. Всъщност, на село, сред всичко живо там, стават малки и големи магии. Стига да имаме сетива да ги усетим, да ги почувстваме и да ги последваме.

 

Друга роза от градинката на мама беше в своя край, листенцата й падаха вече прецъфтели, дали аромат и красота на своята първосъздателка. Когато пристигнах на село в началото на август, тя вече прецъфтяваше... Тогава Денис Лин ми даде съвет в обожавана от мен "Благословията и мистерията да си жена" ~ направи си вълшебна свещ, изпълнена с любов, очакване, копнеж и силата на розовото~ Свещта се пали по пълнолуние, с желание за положителна промяна и влизане в живота на много любов и съкровени моменти.

Нямаше как да обясня на майка и татко какво правя в кухнята над горещия котлон с вряща вода и разтопен восък. А и, какво за Бога, правеха тези листа от роза в купичка на масата за хранене?! Издебнах момент, в който бях съвсем сама, припряно за няколко минути изпълних всички стъпки от направата на свещта. Направих й форма на сърце - на моето сърце, което да се изпълни с розово, аромат от вълнуващи моменти и много надежда. Вечерта, тъкмо по пълнолуние, си дадох моите желания на Вселената. Вярвам, че ги е чула! Защото всичко в розово, окъпано от топлина, копнеж и очакване, не може да не даде резултат! Какъвто и да е, вярвам, че ще е положителен!

 

точно днес, по съботно - мързеливо ми се пътува..отново...
В мечтите го правя, но нали знаете, и физическата част от мен иска да съпреживее това удоволствие за сетивата и Духа...
Днес се размечтах за малка, кокетна количка, втора употреба, червена на цвят, в която да метна малка чанта, сина ми, добро настроение и да тръгна към Родопите... Пътува ми се към Родопите, пълни с вълшебства, енергия, тайни и много отговори на моите екзестенциални въпроси...
..за да усетя мистерията на присъствието на нимфи, вакханки, Евридика и нейните приятелки, енергийното присъствие на великите траки, местата по стъпките на Орфей, да се изкатеря на Перперикон и да посрещна изгрева, да привествам създанието си, да усетя как енергията на Земята ме изпълва, та едва да мога да си поема дъх...
очите ми да обхванат цялото великолепие на есента, изгрева, деня, сътворението, зеленината на близките върхове и необятната гледка на Широтата...
слухът ми да се радва на тишината вътре в мен и на Вселената...
Душата ми да се радва на цялото великолепие от усещания!
Мислено вече съм там, тялом съм в удобния стар фотьойл...

Снимките направих в далечната в спомените ми 2007 година, когато скъп на сърцето ми човек ми показа цялата тази магия, наречена Перперикон. Енергията от мястото и неговото присъствие направиха магичен онзи септемврийски следобед преди 4 години. Видях се на снимките, които той ми направи и по-млада, и по-сияеща, и по-наивна, и по-влюбчива, и по-вярваща в хубавите неща. Явно сърцето ми жадува да посети отново тези мистични места, за да се почувствам като в онези времена, преди 4 години. Дори и да изкача върха както тогава с шикозните ми нови сандали на висок ток от Salamander...
Иска ми се да ги видя отново през онези мои очи, с онова мое сърце!

  

Като застудее, природата ни, семплата ни човешка природа започва да търси топлина...

Тялото ми категорично и невъздържано търси хляб, запазил топлината на фурната, готвени манджички, картофени яхнийки.. Край на студените летни таратори, гръцки салати, студено узо, праскови, напращяла от сладост диня.

Природата си търси баланса!

Обаче като й стане студено на Душата, обръща поглед към спомените, към онези, хубавите, греховно-стоплящи, скрити някъде в тайните кътчета на сърцето и съзнанието...

Не мога да се спра! Днес съм изключително разсеяна. По-разсеяна, най-разсеяна! По същата причина - на Душата ми й стана студено, потърси топлина!

Никакви изпитни въпроси, конспекти, камари с учебници.. Дори и да бях ги струпала насред хола и да бях ги запалила, топлината на хартията и картона нямаше да я стопли нея, Душата ми, и точно днес.

Докато пред очите ми минават стотици редове от конспектните въпроси за предстоящите сериозни изпити, мислите ми бяха далеч, там,  в онези моменти, когато той ме прегръщаше, когато ме гледаше с топли очи и ми казваше, че кожата ми е като памук, за кратките, но само за мен съобщения, за вечерните му обаждания, за трепетите ми през деня, в очакване за него, към онова лято, с другия, когато още му се възхищавах, когато присъствието му ме влудяваше, въпреки, че наяве го наказвах за всичко, за което си мислех, че ме е наранил...

Днес Душата ми търси топлина, защото й е студено!

Дори и на съседите им е студено - карат се, тръшкат врати, викат, търсят топлината в другия и не я намират!

Пътуване

Преди седмица изпратих моя приятелка от миналото ми на летището... Тя и се върна вече, но аз така си и оставам все тук...
Това е второто ми ходене на аерогарата..
Първият път, когато по погрешка се метнах със сина ми на вървящият тогава автобус 284,  го обиколих като турист музей с торба, пълна с хляб и мляко от пазара... Мислех, че ще сляза на спирката на моя квартал. Аз - с пазарската торба, прозаично-битово, пасажерите - с големи куфари на колелца, важно следящи таблата и разписанията, стюардесите - все така елегантни, дългокраки и с шалчета на врата.. Бях толкова развълнувана! Това беше мястото, което винаги съм свързвала с живота, който съм мислела, че ще имам - ще пътувам, летя, обикалям света, аз, семейството ми... въобще ..някакъв друг филм

Вторият път - миналият четвъртък..прекрасен топъл октомврийски ден, последният преди нахалното идване на есента... Сърцето ми залудува, когато видях отдалеч сградата на Терминал 2 - блестяща и посрещаща... Кого ли не е изпращал този Терминал - мои приятели, роднини, колеги, близки и не толкова близки... само аз така и не излетях оттук.. стоя и изпращам, махам отдолу за Сбогом, а те се качват на ескалатора, водещ към изходите за самолетите...

От милион години живея в София и почти не ми правят впечатление странните, интересни и необичайни физиономии по автобуси, трамваи, крайни квартали, централни улици...Но лицата по летищата са не по-малко колоритни... На опашката за полета за Тел Авив миналия четвъртък по обедно време видях всякакви интересни лица - повечето все туристи от провинцията, пенсионирани учителки, пратени от децата си на екскурзия до Светите места като бонус от годините вярна служба на семейството и обществото, влачещи големи куфари, взети назаем от съседката Пенка или от приятелката Мима, напъхали вълнения, бордни карти, фотоапарат, паспорт и малко валута, отегчени мургави бизнесмени в средна възраст, разпознаваеми евреи дори и от самолет разстояние, лелки с изкуствени лица,  пластични операции и ужасно много грим, прическа на едри букли, студено оглеждащи провинциалистите-туристи, с мълчалив и видимо по-възрастен съпруг, тикащ количката с няколко куфара към мястото за чекиране на багаж

Добре, че денят беше прекрасно топъл, за да ми бъде повече топло на душата, отколкото изпращащо-тъжно... Подарих си следобед в парка, с чаша кафе, прясно изпечен кроасан от една малка фурна наблизо и много пътуване с моя малък  Pocket-guide за Crete.
А самолетите продължаваха да излитат и да кацат над мен...Пътува ми се! Много ми се пътува!