До Акропола и обратно

 

 

Върнах се, за да го видя. Бях си обещала. И не само заради него. И заради улиците на Пирея по залез, и заради солените тюркоазени води на морето... и заради мен самата...

Гореща августовска неделя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хващаме електрическо влакче до Монастираки. Акрополът ни гледа важно и божествено отгоре. Много криволичещи улички, изоставени малки къщи с дворчета, тишина насред уличките, дори и гълъбите са се скрили някъде насред атинската жега. Пътят ни минава и през всякакви старини, небрежно подминати от мен, поредната туристка тук, но носещи своята история, своето минало и енергията на милиони хора, докосвали този камък. Смирено се притаявам и замълчавам сред цялата тази история на този връх. Нося и онзи, вълшебния пътеводител за Атина, който стоеше на масата на село преди месец и заради който мислено се връщах милион пъти по тези места.

 

 

 

 

 

Туристи. Хиляди като мен. Английска, руска и всякаква непозната за ухото ми реч. Всеки иска да направи позата на живота си, за да я качи някъде из социалните сайтове и приятели и близки вдъхновено да аплодират него или нея на фона на така бъзмълвно-божествения Акропол, посрещал хиляди поколения атиняни и изпращал милиарди туристи, изтъркали до блясък мраморните скали наблизо със стъпките си.

 

История и съдби. Така и не прочетох целенасочено историята на комплекса. Но докато съм на тези скали, докато Акропола така величствено хвърляше сянка и камъните се беелеха в своята красота, сетивата ми се пълнят с усещания за смиреност пред цялата величственост, красота и история тук. Божествено място с много божествена енергия. Ето защо тълпи от туристи идват тук. Не само, за да вървят по стъпките на Атина Палада, но и да усетят историята на тази държава и този бял мраморен град.

 

 

Ноемврийски дъжд сред августовска нощ

Не ми се спи. Термометърът през деня на телефона отчете 40 С. На сянка или на слънце.. все тази... Горещо, душно, морно, потно.. и все в тази посока описания на деня, следобеда, дори и през нощта.

 

Отдавна спя в тази стая, така приятелски приютила ме почти два месеца от лятото. Ако досега съм си спестявала сауни, това лято нищо от тези усещания, свързани с много потене не ми беше спестено. Но защо едва сега дръпвам завесите и облягам лакти на перваза и сякаш виждам тази гледка за първи път в живота си... Защото за първи път си позволявам удоволствието да гледам среднощното движение на луната, така близка в своето оранжево и така далечна в своята небесна самота. Като жените - изглежда на една ръка разстояние, а е на хиляди километри небесни измерения далеч от теб...

 

 

Не ми се спи. Наближава полунощ. Това е часът на кварталните мързелани. Няколко котки се събират под уличната лампа и се гледат. Отново женски му работи.

Улиците са тихи, чува се само шум от затваряне на капаци и външни щори.

 

 

"Ноемврийски дъжд" разпаря августовската нощ. На някой от отсреща не само, че не му се спи, но и му се иска да е ноември. Ако може и да е дъждовно... Гласът на Аксел Роуз явно му подарява това усещане. Басовете разтреперват и моя перваз. Съседи озадачено отварят отново капаците, така грижливо затворили ги съвсем скоро.

 

 

На някой отсреща му дойде в повече августовската жега.. Дори и котките се разбягаха. Усмихвам се и мислено поздравявам пощурелия си съсед някъде наблизо. И на мен ми се иска дъжд насред август в Атина.

 

 

А Луната се скрива зад антените на отсрещния блок и продължава своето небесно пътешествие, както е правила милиони години досега... и дали ще е ноември или август, май й е все тази...

 

 

Щипки

Слънчеви отблясъци

 

 

Сутрините на село са най-красиви.

 

Зазоряване. Старият орех през два двора, така мощно извисяващ короната си над цялата улица, е готов да посреща отново и този ден. Слънцето се събужда и промушва първите си лъчи през милионите орехови листа и погалва всяка птичка, намерила покой сред тихата корона. Започват своята сутрешна песен за посрещане на утрото.

 

 

Току-що порасналият петел, довчера неориентирано младо пиле, звънливо пробва гласовите си възможности още от 4,30. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Точен вселенски часовник. Как ли го издържат неговите кокоши ханъми в големи му харем насред двора?!

 

Щастлива съм, когато посрещам изгревите. Чувствам се величествено-дребна сред цялата простота на Началото. Разбирам в кратък миг смисъла на съществуването си. Цялата се изпълвам със страхопочитание, обич и много тишина вътре в мен. Кратки моменти на хармония. Усмихвам се.

 

 

Ако някоя сутрин упорито не чувам нито петльовото събуждане, нито кучешкото Добро утро на каракачанката Тара, обикаляща като истинска господарка двора и огласяща нощната тишина до зори с кучешките си разговори по женски с други местни кучета, слънцето закачливо промушва някой топъл лъч между плътно затворените щори. Как успява да ме намери? Спииииииииии ми се, моля теее!!!

 

 

Хайде, ставай, денят е прекрасен! Само за теб!

 

Отварям широко очи, протягам се в белите чаршафи, вчера съхнали на слънце и вятър на простора, ставам от така удобното легло като хамак край морския бряг под сенките на големите палми. Прибирам косите си, разпилени от нощни сънища и въртене в душната нощ. Отварям широко прозорец. Замижвам срещу горещото засмяно слънце, отдавна на пост сред меките облачета в синьото лятно небе.

Сутрешен бриз меко гали саксийното ми мушкато, пуснало крехки цветове в червено, играе си с мекия тюл, набързо прехвърлен върху щорите, привързан с малки бели панделки, иска му се да играе и с рошавата ми коса. Позволявам му.

 

Денят е прекрасен!

Люти чушки

 

Хубаво е понякога да си люта чушка.. Ей-така, хората около теб да знаят докъде могат да си играят с пиперливостта ти. И всъщност, къде им е мястото..
 

Да не се подлъгват от кроткото зелено, мълчаливо потънало в мързелив зехтин. В себе си носи притаен огън, който избухва, когато си помислят, че могат да си я хапнат като на шега...

 

Кутията за сбъдване на желания

На селска тишина не може да се скучае. Отварям вратата към мечтанията и потъвам в меките облаци на фантазията. И още по-често чета книги на хладината в градинката под астмата, а край мен само тишина. Нищо друго.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Препрочитам Денис Лин и книгата, която ме заведе в Атина и която промени представите ми за мен самата. Този път вниквам във всеки ред, пропуснат някак си, между другото при първия прочит на атинска земя. Този път съм решила да направя кутията за сбъдване на желания и мечти. Не изисква много време в стара къща като нашата да открия така необходимите компактна кутия, хартия за облепване, липса на лепило, но и това тиксо върши работа, всякакви стари панделки и изоставени кордели за по-така фръцливо-по женски вид и няколко бели листчета с пожелания. Пожелания за здраво тяло, така съветва Денис Лин. Да си представя тялото си здраво, стройно, елегантно, можещо, силно... и всичко, което ми се иска да стане.

Кутията е голяма за няколкото нескромни очаквания от мен към тялото ми за в бъдеще. Защо пък да не добавя и още листчета, на които да напиша и за онези, другите мечтания, с които пълня главата си всеки ден?! Дали ще ги побере, така както ги събира сърцето ми?! От опит глава не боли. Признавам, процесът на ровене вътре в мен и изваждането им на яве на бял лист хич не е лесен процес. Изисква стройна мисъл, кратко послание, което да се побере в един лист. Това да не е моя блог, че да нижа абзаци в мечтания и обяснение?! Написах едно, второ, едва съм на третото и сякаш мечтите до там стигнаха.... А къде отидоха всичките онези розови облаци, на които седя по цял ден и не ми се слиза на земята?! Ще запазя някои розови балони в мислите ми, за да има какво да ме държи малко над земята, понякога не и в този свят...

 

 

 

Обличам кутията с хубав винен цвят, връзвам оранжева панделка, пълня я с пожелания на малки бели листчета, надписвам я по съвета на Денис Лин - Всичко в тази кутия е истина!!! и Благодаря! навсякъде. Запечатвам я с хубав копнеж и я оставям до ношното шкафче до стръка лавандула. И понякога я разклащам, за да омеся енергиите вътре в нея и да подсетя Вселената да не забравя за кутията и желанията в нея.

Над 13 часа път.

Тръгване сутрешно към 5. Градът спи още, само аз тътря чанти към срещата, за да отпътувам за Атина. Към моята Атина. Вълнувам се като ученичка преди среща с любимия.

 

Прекосявяме почти цяла България в южната й част. Видях красотата и зеленината на Юндола, сергиите с много мед за продан покрай Якоруда. Преоткрих красотата на Пирин и Рила  и замълчавах от смирение пред високите върхове, така високо и така божествено-мълчаливи из небето. Зарадвах се и на малките храсти с диви малини, намерили своето малко местенце край прашните пътища. Радвах се на всяко ново селце по пътя, набързо профучаващи с колата покрай местния център, местния магазин за всичко, малкото селско кафене с няколкото старци в него, седнали на раздумка и нямане какво да се прави. И само за миг си помислях какъв ли щеше да е живота ми, ако се бях родила тук...и там.. и в следващото село по пътя... Тесни и все така разкопани пътища по тези краища на България. Някъде в края на модерна Европа....

 

 

 

Изядох и много сандвичи, набързо приготвяни същата сутрин с полуотворени, още заспали мои очи. И не само сандвичи. Имаше и много подсладени кафета, отдавна не брояща броя им след второто още вкъщи за разбуждане, сухи вафли с вкус на лимон, български кебапчета...

 

 

 

8 вечерта. Последен пропусквателен пункт преди Атина и тя ме посреща все така по залез както ме прие първия път в началото на лятото. За да посрещна в нея новия ден.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Влизаме по магистралата. Почти празна е... Също като София по това време на годината. Атиняни са отпуска и се пекат някъде по хилядите острови в тази страна. Затворили капаците на терасите, заключили входните врати, взели жената и децата и хайде на почивка.

 

 И кварталът е странно празен и тих. Отпускарски сезон за гърците. Ваканция и за моята душа отново. Последни дни на лятото. Все така задушно и горещо. Атина е. В моят град съм.