Над 13 часа път.

Тръгване сутрешно към 5. Градът спи още, само аз тътря чанти към срещата, за да отпътувам за Атина. Към моята Атина. Вълнувам се като ученичка преди среща с любимия.

 

Прекосявяме почти цяла България в южната й част. Видях красотата и зеленината на Юндола, сергиите с много мед за продан покрай Якоруда. Преоткрих красотата на Пирин и Рила  и замълчавах от смирение пред високите върхове, така високо и така божествено-мълчаливи из небето. Зарадвах се и на малките храсти с диви малини, намерили своето малко местенце край прашните пътища. Радвах се на всяко ново селце по пътя, набързо профучаващи с колата покрай местния център, местния магазин за всичко, малкото селско кафене с няколкото старци в него, седнали на раздумка и нямане какво да се прави. И само за миг си помислях какъв ли щеше да е живота ми, ако се бях родила тук...и там.. и в следващото село по пътя... Тесни и все така разкопани пътища по тези краища на България. Някъде в края на модерна Европа....

 

 

 

Изядох и много сандвичи, набързо приготвяни същата сутрин с полуотворени, още заспали мои очи. И не само сандвичи. Имаше и много подсладени кафета, отдавна не брояща броя им след второто още вкъщи за разбуждане, сухи вафли с вкус на лимон, български кебапчета...

 

 

 

8 вечерта. Последен пропусквателен пункт преди Атина и тя ме посреща все така по залез както ме прие първия път в началото на лятото. За да посрещна в нея новия ден.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Влизаме по магистралата. Почти празна е... Също като София по това време на годината. Атиняни са отпуска и се пекат някъде по хилядите острови в тази страна. Затворили капаците на терасите, заключили входните врати, взели жената и децата и хайде на почивка.

 

 И кварталът е странно празен и тих. Отпускарски сезон за гърците. Ваканция и за моята душа отново. Последни дни на лятото. Все така задушно и горещо. Атина е. В моят град съм.