Ден 15-ти

Ден 15-ти, Седмица на Огъня

Освободете тялото си от страха

Всеки един от страховете, загнездили се във вашето тяло, влияе на здравето ви.

Ако човек изпитва постоянен стрес, той всъщност се намира в състояние на хроничен слаб страх, за който е доказано, че има вредно въздействие върху целия организъм. Страхът блокира човешката жизнерадост и жизнена сила.

за да постигнем нова връзка с тялото си, често е необходимо да разбираме и да владеем страховете си. Така те ще имат по-малко сила. Ако потискате страховете си, те ще станат по-силни; но ако признаете тяхното присъствие и дори ти приемете с обич, те ще изгубят властта си над живота  тялото ви. Имайте вяра, че всичко се развива както трябва.

Представете си как вдишвате енергията на мощните слънчеви лъчи и как всяка клетка в тялото ви се съживява.

Извадете страховете на светло!

Утвърждение за деня:

Тялото ми е в безопасност.

От "Отключете тайните послания на тялото си",

Денис Лин

изд. Аратрон

Ама какво начало само на Седмицата на Огъня!!!

Изгорях. Смело. Категорично, само както аз си мога с моята бяла кожа, изложена на силното слънце до 2 следобед на плажа. 

Сега, лежаща на една страна върху хладни чаршафи, несмееща да докосна до нищо червеното си тяло, смятам днешното плажно приключение за безумие. 

Но пък колко хубаво ми беше днес на плажа. Плувах. Много. Изненадващо много за мен. И не се уморих. Солените бистри смарагдови води на Егейско море много  ми помагаха, за да се видя дори и в моите очи като добра плувкиня. Държаха ме на повърхността заради солеността, галеха ме приятно-топли и не ме пускаха да изляза. Само още едно кръгче и ще изляза на брега. И още едно, и още едно... Нито краката ми, нито ръцете ми, нито белия ми дроб имаха нещо против да плувам. Разбира се, плувните ми умения не са от ранга на олимпийска шампионка, но един ден.... кой знае...

Завиждам тайно на гъркините на плажа. Всяка една знае да плува. Родена е край море. Не може по друг начин да е. От много години познава това море и неговите настроения. Подминават ме в различен стил плуване и после виждам само шапките или косите им, навити на кок някъде далече сред морската шир. Някои от тях дори навътре, някъде край шамандурата си организират среща и си говорят часове смеещи се и кресливо обсъждащи новия кабинет, децата, нова рецепта за риба, а под тях са метри дълбочина бистро море. 

Плувам и се чувствам съвършена. Наблюдавам спокойно камъните, някъде дълбоко под мен. Тялото ми е спокойно, няма умора, влиза в някакъв синхрон. Позволявам си да си повярвам. Навлизам доста навътре, брега е далечна точка. Не се страхувам. Слънцето блести високо в небето, изгарящо всичко по пътя си. Тихо наблюдавам как ръцете ми се движат в морската тишина. Съвършени мигове!

Казвам на глас, докато плувам. Искам да остана тук! Моля те, моля те, моля те, Вселено!

 В 9 часа тръгваме за плажа. Твърде рано дори и за моите представи на ранобудница. Второ кафе, прибрано да пази тишина в чаша за из път, слънчеви очила, книга, хавлия и бански. И мен, да не забравя да взема и мен.

Плажът е пълен с още по-ранобудни гърци. Опънали чадъри, шезлонги, разтегателни столове, хавлии. Дошли да приветстват морето и свободата, която то им дава. Не може да живееш край море и да не си свободен и радостен от живота. Мисля си, че ако германците живееха точно тук, щяха да разберат защо на гърците им се приспива следобед и защо тук трафикът по аутобаните започва от 6,30 сутрин на път за работа.

Искам да имам като нейната гривна. Но май повече ми се иска да имам нейния загорял глезен, така апетитно изложен на пясъка, загорял от морска сол, слънце преди обед и много младост. Наблюдавам я тайно иззад слънчевите очила, така доволно осигуряващи анонимност на плажа въпреки цялата разголеност наоколо. Млада, пищна, шоколадова, усмихната, чаровна. Иска ми се да имам нейните години и да ги изживея по нов начин. Но не мога. Мога само да продължавам напред. Тя има да достига моя опит, чувствителност и женственост, така далечно понятия за младите току-що навършили 20 години момичета.

Започвам Трета седмица от Проекта на Денис Лин. Без емоции не може. Не съм и очаквала друго. Огънят от тялото ми и от душата ми избухва. Тялото ми сякаш тлее. Избухвам в сълзи. Водата изгасва огъня в мен. Необходими сълзи и още по-необходим студен сладолед за топлото ми тяло. Сметанов, с шоколад, вафлено-вкусен, подарен ми заради геройството да бъда тук вече четвърта седмица. Този месец юни си отива! Вярвам, че идва по-хубавия юли!

Бърша сълзите си, очите ми червени от горящото слънце днес и от многото емоции, събрани в мен. Атина се подготвя за вечерта. Слънцето отдавна е дало път на Луната, все по-оформяща своята пълнота. Плача от сърце за всичко, което последните седмици съм регистрирала като негативна емоция и съм складирала в някое тъмно кюше за подобни дни. На съседен покрив като силует в здрача мъж пере килими. Или поне прави опити за това. Провесил изпраните да съхнат по парапетите, с едната ръка търка с четката, а с другата говори по телефона. Засмивам се! Мъжка му работа. А жена му чака килимите си чисти и изпрани...