Ден 22-ри

Ден 22-ри, първи от Седмицата на Земята

Свържете се с тялото си

То е храмът за нашата душа. Душата ни непрекъснато взаимодейства с нас чрез тялото, но често  сме твърде заети, за да чуем тези послания както трябва. Тялото ви е част от безкрайната Вселена, в която всичко е свързано. 

Сега е моментът да заземите всичко, което се е появило през последните три седмици. А също така да се концентрирате още повече върху това, което укрепва организма ви. 

Човек не може да се отдаде истински на духовните си търсения, ако не е склонен да ядосва, наранява или разочарова хората. Ако искаме да правим тези неща - ние не можем да останем верни на себе си. Ако винаги треперите да не би случайно да обидите някого, това може да окаже пагубно въздействие върху здравето ви. Веднъж се запознах с един уважаван онколог, който ми каза, че неговите пациенти са "най-милите хора". Каза ми, че според изследванията хората, които искат на всяка цена да угодят на другите, е по-вероятно да се разболеят от рак и да починат от него, отколкото тези, които отстояват позициите си.

Това е седмицата, през която трябва да се мобилизирате и максимално да се концентрирате върху това да разширите пределите на съзнанието в своето тяло. Нека днес бъде едно ново начало.

Утвърждение за деня:

Аз съм едно цяло със Земята. Аз съм едно цяло с моето тяло.

От "Отключете тайните послания на тялото"

Денис Лин,

изд. Аратрон

Странен ден. От онези дни, в които нещата са си все същите и безумно различни в очите ми. 

Дори самата аз не знам аз ли съм, коя съм, къде съм, защо съм, с кого съм, за какво съм, накъде съм...

И е безумно горещо. 

Това провокира всичките ми прибрани емоции за някога-после да излязат навън. Явно и на тях им е горещо вътре в мен, затова си позволяват да излязат. Охо, дори си позволявам да викам. Не съм в дома си от точно месец време. Как си позволявам да държа такъв тон?! Дори не се възмущавам от себе си. А трябва. Но не го правя. Горещо ми е. 

Седмицата на Земята започва с болки в кръста. Климатикът и спането без чаршаф са виновни. Болките ме карат да се свивам. Заемам онази свита поза, в която децата заспиват гушнати под меките си юргани. Сигурно търся моето си местенце на уют. Дори вече не знам какво правя тук. Броя дните от календара. Не вадя фотоапарата за снимки. Нищо не ме впечатлява днес. Не трябва да бъда неблагодарна! Опитвам се да си го повтарям, но не се получава.

Чудя се... да се обадя или не. Да рискувам или не?! Да направя ли първата крачка или не! Дали това ще е промяната или не?!