Ден 19-ти

Ден 19-ти, Седмица на Огъня
Прегърнете живота

Утвърждение за деня:
В своя източник аз съм Божествена любов и светлина.

Дори ако са ви поставили диагноза за някаква болест, не сте длъжни да приемате съпътстващата прогноза. Каквото и да ви казват другите за вашето състояние, не сте длъжни да го приемате, ако на вас ви се струва невярно. Човек може да е в невероятно добро здраве, дори ако медицината твърди обратното.

Приемам живота си в неговата цялост. В момента се чувствам завършена. 

Ако е има нещо, което винаги сте искали да направите, не бива да чакате, докато стане твърдо късно или твърде опасно. Направете го сега.

Вие имате тяло. Но вие не сте вашето тяло. Вие сте вечни.

От "Отключете тайните послания на тялото"

Денис Лин,

изд. Аратрон

Днес посрещам изгрева. Събуждам се рано и правя моето кафе с мляко, лъжица захар и ръсване на канела. Мога да го направя и със затворени очи. Обвита съм с чаршафа, който мачках цяла нощ, въртяща се от горещина, липса на вятър и няколкото заблудени, но нахални комари. Минавам покрай огледалото на път за терасата с чаша кафе в ръка. Засмивам се сънено на ум. Приличам на гръцка богиня с вързаната нависоко хвърчаща  и разпиляна нощна коса, аха почти като гръцки кок и обвита с нощния чаршаф около голото ми тяло.

Посрещам изгрева. В Седмицата на Огъня съм. Слънцето идва в деня ми. Дано да идва и в живота ми. Но знам, че тихо ме наблюдава и Луната, носеща женска енергия, тайнственост и смиреност. Но сутрин имам нужда от кафе и изгрев. Ново начало.

Обичам да мечтая. Правя го толкова лесно, че после трудно стъпвам на земята. И днес май така направих. Толкова се размечтах за някакъв друг живот с друга Аз, че връщането ми се отрази с липса на радост и аха да заплача. 

И продължава да ми е виолетово. Не спирам да пия от виолетовата вода с теракотеното сърчице до нея. Не спирам да се възхищавам на блясъка на водата, затворена във виолетов цвят, по женски кротко оставяна да бъде галена от слънчевите лъчи. 

Правих и козунак. Искам да вложа женската ми енергия, отключваща се на всеки 28 дни във втасваща сладост. Да правя, да създавам, да творя чрез ръцете си и да отдавам енергия, отдавна затворена в ръцете ми. 

Предобедно месене, обедно втасване, следобедно печене, хапване привечер. Никак не стана за снимка в онези кулинарни списания, които всеки ден разглеждам с възхищение, но пък с какво желание само го правех. 

Привечер вече си го хапвах с удоволствие в приятелска компания на прохладната тераса, от онова хубавото сладко вино от остров Самос с много лед. И дълги приказки, сладък локум. Приказки за мечтите ни, за това хубаво утре, което очакваме аз, той, всеки един от отсрещния блок, от заведението на ъгъла, от строителния обект насреща... Съдбата ни събра на една тераса, мъж и жена, само приятели, споделящи и търсещи, мечтаещи и реалисти. Пием от изстуденото сладко вино с разтопен лед, мълчим, всеки втурнал се в собствените си мечти някъде напред и надалеко, стоим един до друг, но гледаме някъде напред. А казвали, че между мъж и жена не може да има приятелство?! Който го казва, никога не е опитал от хубавото усещане на споделяне привечер сред атинския здрач.

А на отсрещния балкон се развява спален чаршаф с парижки любовни мотиви, носещ ухание на чистота, любовни копнежи и момичешки мечти. Някой вечер мечтае. Като мен!