Прости ми...

"Мамо, искам ти прошка и те обичам!"

Докато аз водя емоционалния си неделен разговор с приятелка за нещата-от-живота-през-женските-ни-очи и какво-се-случва-в-чувствителната-ми-душа, 

след поредния телефонен разговор на изясняване с майка ми какво-искам-да-ти-кажа, пък-ти-как-ме-разбираш, моят син ми е написал детската си молба си да му простя върху захвърления рекламен вестник с отминала дата и промоции..

Ще го запазя, мястото му вече не е в торбата за рециклиране. Ще му отделя място в преливаща шарена кутия, в която събирам всички онези малки изрезки, в които ми е писал накратко големите си думи, че ме обича, че съм важната за него, в които съм събирала рисунките му, скъсаните листчета от тетрадки с надраскани цветчета, ракети и сърчица само за мен, недовършената му фея с обувки от памук, рокля на сини цветчета, но все още без глава...

Аз искам от теб Прошка, момчето ми... 

...за всички онези моменти, в които вечер преди заспиване искаш да си говорим, а пък аз, загрижено-сърдито-по-майчински те смъмрям да заспиваш, че утре си първа смяна..

... за всички онези сутрини, в които съм била толкова въътрешно паднала и угрижена в собствените си проблеми, от онези, които имат големите и които ти не разбираш, защото си малък, че не съм забелязвала, че може би си влюбен, развълнуван или просто ей-така..щастлив...

... за всички обеди, в които си искал да се разхождаме из парка, а пък мен са ме боляли краката...

... за всички следобеди, в които си искал да изразиш емоцията си и да рисуваш, пишеш, драскаш, а пък аз съм те смъмряла написа-ли-си-домашните?

... за всичкото това време през годините, в което не съм си позволява да бъда с теб, заради милион дребни и ненужни неща, хора и събития, които сега нямат никакво значение, стойност и цена...

Днес е Ден за Прошка! Моля те, прости ми! ♥

От стари възглавници

Фън шуй казва, че след раздяла трябва да смените възглавниците в спалнята - смело, категорично и окончателно! Никакви ама-може-да-ми-потрябват! Те не трябва да носят енергията на отминали времена, многото плач върху тях или всички онези отминали копнежи, които са се въртяли из натежалите ни глави вечер късно преди сън...

Какво направих аз със старите възглавници ли? Пълня с пуха им новите сърчица, които правя от стари платове, изоставени кълбета и поокъсели кордели... После ги напълвам и с много радост, копнеж и очакване за хубави неща в живота - нови, позитивни, променящи... Хич не са и за изложба, доста нескопосани като за първи опити, но пък толкова много си ги харесвам, защото съм ги напълнила с много енергия и любов! Висят на червената стена в хола ми, топлят книгите ми, носят ми очарование и усмивки! 

Какво изпускат всички, които не се возят в трамвая

Поредните дневни ангажименти, дълго пътуване с трамвай, отваряне-затваряне на врати, скърцане на стари пружини, тежки колела, качващи се и слизащи хора, хиляди лица пред мен, които не искам да запомням...

... защото ми беше тъжно.. ей-така, от всичко, просто има такива дни, в които съм безсилна да се движа със скоростта на ежедневните промени, спирам се от Пътя и започвам да хленча ..като онези малки момиченца, които тихо ронят сълзи след майките си, които не искат да им купят онази хубава кукла Барби на витрината на онзи лъскав магазин на онзи ъгъл...

Аз обаче го правя тихо - вътре в мен. Синът ми май го усеща, тихо пристъпва на пръсти край мен, прегръща ме без повод, за да не забравя, че много ме обича, засипва ме със сърчица, направени сега-на-момента от всяко нещо, което му попадне пред очите.. През годините съм събирала хартиени сърчица, правени от салфетки, изрязани от картон, рисувани, сърчица от пяна. Просто очите му виждат любов, такава каквато на мен понякога ми липсва в дните...

И този ден щеше да е като другите, ако не беше онзи странник в трамвая, който раздаваше 100 доларови банкноти. Ама те не са истински, възмути се една възрастна госпожа. Ама как да са истински?! Ако бяха такива, раздавачът на усмивки и американски банкноти нямаше да има такъв окаян вид. 

Упорито не исках да му обърна внимание.. поредният шантав с програма за пред пътуващите и накрая..моля, дайте някоя стотинка... Седна на две седалки пред нашата, на която стояхме със сина ми. Веднага привлече погледа на всички, угрижено-сиви-пътуващи, разсеяно вторачили поглед в движещите още по-сиви картини навън.. Подаде стоте фалшиви долара на някакви младежи, защото единия от тях му се е усмихнал... и започна да ни разказва как вярва в Бог, как Бог е създал хората да се усмихват.. Синът ми надничаше до рамото ми, защото "този-е-много-готин", провираше поглед измежду шапки, дебели якета и високи глави, за да види раздавачът на усмивки и късмет. 

Всъщност, стоте долара бяха най-обикновена хартиена реклама за студентски бригади в Щатите, хората вече не обръщаха внимание на раздавачът им и неговите шарени истории, защото банкнотите-не-бяха-истински... май единствените зяпачи останахме аз, още по-любопитстващия ми син и двама араби, на които той обясняваше ентусиазирано, че Бог е един, но има най-различни имена, че всичко край нас е Любов и трябва да вярваме в хубавите дни като този... Разпредели на глас богатството на Стив Джобс, раздаде неговите 42 милиарда наследство, за да има за всеки по малко...

Бог ли ми го изпращаше?! Нима ми казваше - Виж-не-се-вторачвай-там, където-не-си-заслужава! Животът е изненадващо весел! За 10 минути шарено присъствие в деня ми този малко странен мъж със слънчеви очила в мрачен ден, раздаващ банкноти из трамвая, ми даде Надежда, че малко шантавите хора се появяват в живота ни, когато съвсем сме се изгубили от Пътя в хленчене и пак-не-ми-върви... Колко малко ми трябваше да изляза от сивото си хленчещо състояние - три спирки, шантав раздавач и аха, за малко да си поискам една фалшива сто доларова банкнота за късмет...

Синът ми шепне на ухото ... Само колко много пропускат всички, които се возят на коли сега!!! Няма да видят този готин раздавача на банкноти...

Тайни по женски

Когато видях, че татко ме търси, вече знаех какво ще ме пита... По обяд, време съвсем нетипично за нашите ежедневни телефонни разговори как сте-добре сме, два часа след моя разговор по телефона с майка... Питаше ме за някакви приватизационни фондове, да съм намерила информация из интернет... Хм, все още вярва в моята оправност да боравя с всевъзможната информация в нет-а... След две минути излишни обяснения най-накрая попита това, заради което ми се обаждаше.. "Какви тайни имате вие с майка си? Защо аз нищо не знам?!" Татко, след няколкото години пенсионерско гледане на турски сериали, не разбра ли, че когато жените си имат тайни, мъжете нямат място там! 

Ама и майка е една хитруша, каквато никога не съм я виждала... Винаги съм смятала, че ме предава, когато застава с баща ми срещу всяко мое решение и че играят в един отбор в дуелите ни през годините, които сме си организирали... Този път замълчала, несподелила... Благодаря ти, майче! Наистина ми се довери...

Миналата седмица с усмивка й разказах за най-изненадващото предложение за женитба, което получих за Свети Валентин  от моя колега. Тъй като дълги години я държах настрана от всичко случващо се в живота ми, а тя виждаше само резултата и-този-път-какви-ги-свърши, двете изкопахме огромна пропаст от липса на споделяне, говорене, подкрепа... само понякога натежалата емоция по женски и без прегради избухваше в препирня кой какво е очаквал и защо другия няма разбиране. Разбираемо, емоционално, по женски очаквано...

Но този път вече бях готова за промяната.. Случи се спокойно, по неслучващ се като всеки друг път начин...  Разказах й с усмивка за чувствата на колегата и най-най-най-изненадващото неочаквано предложение, после тя ми разказа за тръпката, която усетила на третата кратка среща с бъдещия ми баща като за наивните далечни времена на `74 година... После заговорихме и за всички минали очаквания, за всичко, което искаме и двете, за копнежите ни по женски...

От два дни вдъхновена ми се обажда и очаква да й кажа добра новина - повече за непознатия колега и за неговото предложение. Говорим за общи неща, опитва се да ми каже няколко хубави думи, аз не й казвам нищо, не мога все още да се престраша... и си пожелаваме хубав ден!

И днес щеше да се получи така...на приключване на разговора и моето " Всъщност, майче, има един мъж, за който искам да ти кажа"... тя замълча и чакаше да й говоря... После се престраших и й споделих като жена на жена за всичко онова, което емоционална ми душа копнее, нажадува се през годините и съвсем осъзнато очаква да й се случи... Този път исках да й споделям, да разбере процесът на случванията в живота ми от самото му начало, да извърви с мен Пътя на очакването и този път сърцето й да бъде спокойно по майчински, така наочаквала се като мен най-накрая и аз да бъда обичана като жена...

Говорех и за мъжа, по който трепнах, за онзи далечен мой копнеж, който искам вече да ми се случи...

След като е затворила телефона замълчала, хитро-по-женски е смутолевила на дремещия пред телевизора мой баща, че съм добре, че всичко е наред... Какво ли в нея я е издало, за да изпита търпението на татко и цели два часа да търси отговор на въпроса защо-жената-говори-с-дъщерята-над-половин-час, скрита в друга стая... И от мен не научи нищо, само закачливо му казах да бъде спокоен, женските неща не ги разбирате вие, мъжете :)

Хайде, че имам клиенти!

Ама как си позволих да го притесня точно в този момент?! 

"Една жена си купи четири курабийки  с панделки и четири от моите!" гордо ми казва той. - "Хайде, че имам КЛИЕНТИ!" Усмихвам се и казвам високо, за да ме чуе сред цялата глъч и шумотевица от детския базар  "Ще ти се обадя по-късно!"... и затварям телефона... 

Майчиното ми сърце с признателност благодари на тази непозната жена, дръзнала да опита от нашите сладки! Благодаря й, че оцени неговото  творчество, всяка негова шоколадена точица, зелена линийка и червена спирала по изпечената меденка, че зарадва детското му сърчице, когато е пресегнала точно към  неговата бисквитена кутия и го е попитала колко струват. Благодарих й за това, че с всяка купена от нея меденка направи детето ми по-уверено и по-вярващо в случващите се хубави неща!

Наистина няма значение дали ще продаде всички сладки! За него вече няма значение - една жена вече избра неговите меденки сред многото шарени сергии, препълнени купи с домашни кексове, мамини соленки и валентински картички. Само това има значение, някой  го видя, някой хареса това, което снощи направи с огромно желание, някой си тръгна с неговите шарени курабийки.

Ще чакам всяко обаждане, за да усетя радостта и вълнението му да участва,  продава, общува... Майчиното ми сърце днес е благодарно за всеки, спрял се пред неговия чин, превърнат в щанд за курабийките му, застлан с коледната ми покривка, с двете кутии меденки и с щастливия ми превъзбуден син зад тезгяха! 

Таблото за мечти

Имам табло на мечтите... всъщност, те са две, но едното е точно с името Мечта. Другото е Гърция - лятна, морска, все така мечтана... Позната, занимаваща се с фън-шуй ми подхвърли идеята в разговор, аз я сграбчих и един хубав юнски ден преди 3 години купих розов картон, лепило и седнах на килима в дълго разглеждане на стари броеве на  Ева и туристически списания. Хич и не ми беше трудно да определя какво искам в живота си занапред - виждам картината, усещам я, режа и лепя... 

Наизрязох пътешествия, малки кокетни кафенца в Италия, морски залези в Гърция, брачни халки, влюбени лица, сватбени рокли, уютни дивани, манекенки с идеални форми, семейства с деца, заглавия с думите ~Хармония~, ~Аз заслужавам~ и ~Мечтите се сбъдват~, сложих най-усмихната си снимка в Центъра и оставих нещата да се случват в моя живот...

Това беше, другото Вселената трябваше да го нареди.. Позабави ли се, аз ли съм нетърпелива, не знам... 

Окачих го на розови щипки на още по-розовата ми стена в спалнята - съкровеното място за всеки човек. Там спим, създаваме сънища, правим любов, деца, мечтаем, събуждаме се, подготвяме се за новия ден, почиваме, плачем, изневеряваме, говорим часове по телефона с приятелки, четем книги, споделяме тайни, преживяваме случващото се в живота ни...

Нали е само с моите мечти, скривам таблото  в ъгъла на гардероба, когато майка и татко дойдат на гости. Скривам мечтите си от тях, защото си мисля, че не биха ги разбрали. Страхувам се да мечтая на глас пред тях, защото съм приемала Това-пък-защо-сега?! или Ти-трябва-това, животът-не-е-мечта... 

След това за дълго го забравям на тъмно в гардероба... ей-така, не се сещам да го извадя, окача  и да продължа да мечтая. Научих се да мечтая на ум, вътре в мен, без никой да разбере, че понякога емоционалната и непохватна Стрелкиня има мечти. А те наистина са много... и са много повече от това, което може да побере едно розово табло от картон.. Таблото само ме подсеща къде искам да стигна в цветен вариант и да не се отказвам заради страстта и копнежа, с който го направих преди 3 години... 

Иска ми се един ден детето ми да не скрива мечтите си в гардероба на тъмно, а да мечтае на глас, а това, за което най-много трябва да внимавам е да не му попарвам мечтите с Това-е-невъзможно..

Меденки с цветни истории

От мен се изискваше да забъркам, омеся, опека и вържа панделки. Това е! Другото беше творение на детската му ръка. Такива красоти от цветни кремове се направиха снощи в дневната ми, че ако се питам все още дали синът ми наистина направи това, то снимките потвърждават факта пред стъписаното ми майчинско съзнание.

Не че се съмнявам в креативността на днешните деца, частичка от които е и моя син! Не! Вярвам в тяхната прозорливост, умения да усетят и невидимото, да дават любов и да говорят за Новото... Обаче тъй като съм свикнала все още да проверявам всяка домашна работа със свъсен поглед пак-не-си-го-направил-както-трябва, да редактирам, поправям и мажа с коректор по тетрадките, да правя закуски, да вземам от училище, да питам гладен-ли-си?, как-си-днес?,  студено-ли-ти-е?, изпитваха-ли-те? и с цялата грижа към едно дете в дома... Покрай всичките прозаично-дневни случвания съм забравила да видя твореца в детето си, да се доверя на виждането му за красота, цветове и просто да го оставя да създава... Без никакви майчински Не-така, дай-да-ти-покажа!

Нагорещената работеща фурна не ме пусна цели 2 часа - стоях права, режех формички и сменях порция изпечени със следващите, чакащи реда си кротко в тавата. От време на време поглеждах какво се случва зад гърба ми. Синът ми беше нетърпелив да изпробва новите рисуващи кремове, които намери най-случайно в Пикадили. Написа набързо домашните си за следващия ден, които дори и не успях да проверя поради курабиените истории в кухнята цяла вечер. Добре, хайде, виждам, че си нетърпелив, прави каквото искаш... и го оставих да твори. Тайничко си знаех, че каквото и да направи, после ще редактирам, както правя с всяка домашна всяка вечер. Аз самата нямах идея какво да правя с тези цветни кремове, напъхани в тубички и нашите меденки. Щях да му мисля после, сега да опека огромното количество медено-канелено тесто...

Няма да описвам стъписването си пред това, което видяха очите ми в края на процеса на творене... За пореден път Вселената ме убеждава, че когато мама се отдръпне крачка назад и остави детето да бъде свободно в изявата си, в творенето и в създаването, се получава наистина изкуство. 

Да не бъда критична, това бяха първите му меденки в цветове - кои бяха по-нескопосани, кои бяха леко размазани, но ме очарова вдъхновението, с което виждаше точното място на всяка точка, завъртулка и звездичка. 

Правеше ги за ученическия базар днес. Когато го изпращах между хайде-днес-да-бъдеш-прилежен-ученик и Моля-те, внимавай като пресичаш, вмъкнах и Нали знаеш, че забавлението е по-важно, а не резултата! Ако не ги продадеш, моля те, изяжте ги всичките с желание! Не искам да мисли, че не се е справил, ако не ги продаде. Искам да знае, че вълнението при оцветяването и очакването на днешния базар са най-важните неща, които ще запомни! Другото просто няма значение... На това искам да науча и себе си...

 

...докато нещо в нас не прелее.

Раждаме се и започваме да трупаме представа за нас, самите... Копираме я от външния свят, от всичко, което  е извън нас, видяно през очите ни, защото просто все още не знаем, че сме толкова прекрасни, каквито всъщност сме и Бог ни е направил! Мнения, съвети, свъсените вежди на мама, подхвърлена забележка от татко, погледи, защо-той-не-ме-вижда, подслушани думи, изпуснати изречения, недоизказани мисли, ситуации, обичам те-не те обичам.....Трупаме, складираме без да имаме филтър...

... докато нещо в нас не прелее...

При всеки става по различен начин. Събитие, книга, връзка, случайно дочут разговор между непознати в трамвая, изречение във филм, разговор с приятел и Промяната започва... Вече нищо в нас не може да поеме повече от това, което се е складирало до този момент и започва селектирането на излишния багаж, на това-ми-трябва, това-не-ми-трябва... Нещо като гаражна разпродажба - трябва да видиш кое ще ти е нужно и кое можеш да изхвърлиш. 

Започваме да правим представа за нас самите от нас самите... Минаваме през страх на-къде-съм-тръгнал, това-правилно-ли-е-за-мен, питаме се как-се-чувствам,    за-какво-мечтая и кой-искам-да-е-с-мен! Започва едно ново раждане, себеоткриване, осъзнато търсене, което ни превръща в герои в собствените си очи! Осъзнаваме Великия план на Бог за нас и нашия престой на земята,  започваме да се обичаме, да изпитваме любов, която до скоро не сме и си представяли, че можем! Започва истинската представа за нас от нас! 

14 години или 2 х 7

Знам, че си тръгнах! Разбрах го по всички сигнали, които интуицията, тялото и съзнанието ми изпратиха! Цели 14 години, два пъти по седем години... От онази далечна 98 година, когато го видях за пръв път на гара Подуене. Изпращах приятелката си на гарата, бяха съученици с него. Запомних очите му, след години синът ми ги взе същите - големи, бадемови, обещаващи...

Той си тръгна отдавна, още преди 7 години, но аз защо не продължих? Защо не си тръгнах още тогава, когато дойде на вратата с първата си приятелка след раздялата ни? Защо не си тръгнах, и когато научих за втората? Защо не продължих, когато истерично му крещях, че искам да ми се случи нещо различно от него, а той ме гледаше влюбено в периодите си на почивка между две приятелки?

Пожелавал ми от сърце да съм щастлива.. сякаш никога не ме е обичал, звучи ми стандартно и отвеяно като пожелания при пенсиониране...

Тръгнах си! Казах му го... Опитите свършиха - 14 години четене на една и съща книга с различен прочит и накрая я свърших.

Майка му беше първия човек, на който споделих за Промяната, за желанието ми да продължа и за съвсем реалната възможност да я усетя, да ми се случи в живота... Не майка ми и баща ми, не и брат ми бяха първите хора, на които споделях за тръгването си. Споделих го с моята свекърва, с жената, която го беше родила и която продължаваше да страда по нереализираното ни семейство с него. Тя ще остане все там, ще продължи поста, на който стоях тези години и ще чака докато си отиде от Земята. 


Първият ни истински откровен разговор с нея ..и й споделях за друг мъж.  Навярно сърцето й спря, когато й признах, че ми се случва Нов път, че го заслужавам, искам любов и я заслужавам, очаквам от живота си толкова много нови неща и ги заслужавам! Не исках да я боли, но ако не го научеше от мен, навярно щеше повече да я боли. Разбра ме, майчински ми пожела щастието, което заслужавам и което пропуснах последните 7 години, но в сърцето тайно ще продължава да ни рисува тримата - аз, той и сина ни, както преди 10 години.

Трябваше да се науча да го обичам в този живот, за да не го срещам в следващия...  Научих се и си тръгнах...

Правенето на кекс... или как да си повярвам повече

Съжалявам, но и този път не стана! 

Обещах си да направя хубав кекс, първият ми пухкав пандишпанен кекс... Проста работа било правенето му, така казват всички онези, които го мятат  за 5 минути... При мен пак не се получи.. май не си повярвах, че този път ще се получи.. Днес приятелка ме "светна", че отново съм избързала с отварянето на фурната. Защо ли не ме учуди?! То така правя и с онази, Вселенската ... от нетърпение да видя ставането, спирам процесите на приготвянето.

Със сина ми завихме свят на миксера и яйцата в купата, добавяхме смело захар, ванилия за аромат, брашно в 2 чаши, какао, от онези специални резерви на сина ми, пазени за мързеливите му следобеди на чаша топло мляко и какао с мед, когато хич не му се чете, а му се търкаля на килима с камиони и колички. 

Правихме заедно снимки - аз с моя розов-по-женски Canon, той - с телефона си 10-та употреба..  Състезавахме кой ще направи по-хубава снимка от по-хубав ъгъл, смяхме се, побутвахме се, синът ми се освободи... и заговори за кака Марияна на тате... Не ме присви стомахът, сърцето ми не пропусна ритъм... Огледах се и видях, че светът не беше спрял... Започва да ми харесва правенето на кекс.

Най-простите и подценявани неща винаги са най-сложни... Правенето на кекс изисква точно толкова внимание, любов и грижа, колкото очакват и сложните пасти с крем Пари-Брест с бял шоколад и захаросани плодове...

Той не е в механичното смесване на яйца, мазнина, захар, брашно. Добавете желание, много увереност и щипка любов и после го хапвайте изстинал, поръсен с пудра захар и добро настроение. 
А, да, и не отваряйте фурната преди да се е изпекъл! 

Теменужките на Ивчо

Той беше моят Ивчо! Толкова силно бях прегърнала последните четири години от живота му, че не приемах по никакъв начин мисълта, че и другите край мен също имаха спомени за него и той може би също беше техният Ивчо...

Никой не можеше да има спомени с него! Те бяха само моите! Вярвах, че изпълвам голяма част от дните му, свързани с ходенето по болници, чакането пред онкологичните кабинети, четенето на неразбираеми епикризи, гледането на следобедните блудкави сериали, обсъждането на бившата му съпруга, липсата на дъщеря му, кой какво направил в родата, пиенето на билкови чайове и следобедни кафета 3-в-1...

Той беше моят Ивчо - първият ми братовчед. Бил е на 5 години, когато съм се появила в живота му. Той влезе в моя осъзнато и реално последните 4 години от живота си. Остана без работа, първа операция 2006г. и осъзнато говорене за рак, после дойдоха метастазите, задушаванията, купищата лекарства, които изпълваха половината му холна маса, неистовото търсене на всевъзможни лекове, лекарства, лекари и лечители. 

Съдбата не го погали, но го направи Ангел в моите очи. Неговата майка, моята леля, ни напусна бързо и неочаквано, когато тя беше на 37 години, а той - на 15. Аз бях в моите 10 години. На същите години беше и синът ми, когато Ивчо си отиде. 

Спомням си онзи летен лагер тогава, когато по детски-срамежливо-наивно му написах насърчително писмо и му казвах как трябва да бъде силен, защото ние всички много го обичаме. И идея си нямах какво е да загубиш майка и да останеш САМ. Години наред се срамувах да го питам дали го беше получил... просто между нас нямаше близост. Едва последните ни години заедно онова 10 годишно дете в мен се престраши и го попита за това писмо отпреди 25 години. Той нямаше спомен - дали бях объркала адреса тогава или писмото не го беше заинтригувало, но това беше първият ми опит, в онази далечна 1985 да му кажа "Обичам те и не искам да страдаш!"  Съдбата ми даде отново този шанс 25 години след това.

Научил се беше да оцелява сам. Баща му, моят свако не доведе друга жена в живота си, но и липсваше в дома си заради непрестанните служебни пътувания като шафнер из соц. страните и заради многото нощни смени. 

Ракът ни сближи, признавам... До този момент Ивчо имаше свой живот, рядко се чувахме, почти не се виждахме, въпреки, че живеехме в един и същ град. Бяхме по сватбите си, но пропуснахме да споделим болката от разводите си. 

От  братовчеда, с който нямах нищо общо, двамата с Ивчо постепенно се превърнахме в най-близките си другарчета. И двамата бяхме останали сами - жена му си беше вече тръгнала, беше взела микровълновата печка, детето, беше затворила вратата и повече не се обърна назад. И аз се чувствах най-самотният човек на земята след поредния неуспешен опит за моля-те-обичай-ме с бащата на сина ми. 

Оставях сина ми на училище и тръгвах за поредното ни следобедно бъбрене с Ивчо. Стояхме в неговия хол в "Стрелбище",  той гледаше "Стар трек", четеше вестници,  говорихме си като две стари приятелки за последните клюки, за неговите теменужки, за приятелите, за бившите в живота ни, аз нетърпеливо изпивах кафето и ставах да чистя, мия, пера... След смъртта му милион пъти съжалявах за всички онези пропуснати мигове да бъбрим безцелно, които аз употребявах в часове подреждане, бърсане на прах и миене на пода... Мислех, че като му е чисто, ще му е и хубаво. Той ме молеше "Ела, остави прахосмукачката, нека да си говорим..." Моят отговор винаги беше..Ей-сегичка! Само да довърша и това, и това, и онова... После бързах за училището на сина ми... 
Признаваше ми, че понякога си плаче по сериалите.. Иначе си беше силен, мълчаливо понасяше всичко, заради което аз бих избухвала милион пъти. 

Той все по-често влизаше в болници. Програмата ми за деня беше вземане на сина от училище, чакане за информация пред поредното отделението в поредната болница, която той посещаваше, после дълго пътуване към къщи в претъпкани автобуси с моя ученик. За цели 3 години  Ивчо  се превърна в основна мисъл в живота ми. 

Станах основен диспечер за родата на 300 км от София - след заплашителните ми речи Положението-никак-не-е-розово, майка и татко обиколиха Балкана от двете му страни в търсене на ходжи, правене на муски, забъркване на отвари и търсене на Светлината в тунела. 

Бях гневна заради всичко, което му се случваше и всичко, което трябваше да преживея с него. Никога не бих забравила моментът, в който ядно му казвах, че се е смирил, че не иска да се бори, че трябва да извика, да изкрещи и да се изпълни с енергия за живот. Отслабнал, с изпити очи ми казваше спокойно, че приема всичко в живота си. Аз, здравата се гневях заради него, болният и смиреният. Той, разяждан отвсякъде от метастази, ми говореше за Смирение, за прошка...

Не се страхуваше от смъртта - много пъти вече беше умирал - когато го напусна майка му, когато свако ми умря в ръцете му, когато жена му си тръгна, когато не видя повече дъщеря си, когато за пръв път му казаха, че има рак, когато започна да се задушава...

Празнувахме последния му 40 рожден ден. Казвали, 40 години в живота на един човек не се празнували.  Изпит, от голям едър българин превърнал се във вече призрачно създание, се смееше  по неговия си шегаджийски начин, че няма рождени дни за пропускане, защото може да се окажат последни...

Мислех, че вярва в излекуването си! Вярвах, че вярва! Говореше ми - Как след като се излекувам, бате, ще направя ремонт, ще продам този апартамент и ще си купим заедно къщичка във Волуяк, ще ядем лятото студена диня и ще гледаме домати... Беше добър лъжец! Повярвах му! Той е знаел къде отива, чувствал е прегръдката на майка си, знаел е за края, но не позволи да го разбера!

Отиде си на 9 ноември, в деня, в който излизаше от Сатурновата си дупка. Часът е бил 6,12ч. сутринта. Дали е минал в съня ми да се сбогува? Предният ден видя за пръв и последен път дъщеря си. Чакаше този момент години. Видя я и се предаде.

Видях брат ми да плаче, видях баща ми да не скрива сълзите. Така и не успях да се наплача като всички. Стоях още стегната след всичките години, в които трябваше да бъда стегната заради него. Успокоявах в болката  си другите, които трябваше мен да утешават! Не си позволих да повия от болка, да му се разсърдя, че ме остави... защото аз наистина оставах сама. Исках да отида да го изпратя в най-цветните дрехи, които имах! Той го заслужаваше, обичаше живота, който така и изживя набързо.. Майка не ми позволи. Заради жена му, заради леля й, заради всички, които дойдоха да се преструват, че е бил важен в живота им и които биха ме укорили...


Най-трудно ми беше, когато трябваше да изтрия телефонния му номер от списъка си с контакти.

От апартаментът, в който всички заедно посрещахме далечната, наистина далечна `85 - нашата баба, майка му,  баща му, Ивчо на 14 години, аз на 9, майка, татко, в чийто хол Ивчо прекара последните си години, постоянно до кислородния си апарат, пиещ кафе с мен, литри билки и много, много приказки, си тръгнах само с книгата, която му купих, няколко снимки и с неговите теменужки. Сега те са в моята дневна, все така зелени като от онези дни, в които той ги поливаше и им говореше. Не пожелаха да цъфнат вече година и половина, понякога забравям да ги поливам, но когато ги погледна, знам, че са неговите теменужки,  теменужките на Ивчо.

Пролетта идва

При мен пролетта вече дойде.. Точно днес, в още снежния 20 февруари! 

Усетих го! Вътрешният ми глас не ме лъжеше - слънцето изгря пролетно, освети стаята за добро утро, изпече в нея, подсети ме да почистя прозорците, да се огледам за стари паяжини, презимували в ъглите на топло, да отворя прозорците, Душата си и да приема неизбежната Промяна, за която всяка година по това време Природата  се подготвя! 

Не мога да го обясня.. Кратко и ясно, със загадъчно-мистичен смисъл си го казвам, че е просто "Усещане"! Жената в мен го чува, вижда, усеща Живота, който се събужда някъде из недрата на заснежената земя. Раждането на Новото започва, Природата ми подшушва, че съм част от Нейния цикъл и е време да приветствам Началото, слънчевото, зеленото, напъпващото, истинското...

По пижама още, недоизпила сутрешното сладко кафе с книга на топло под юргана, се юрнах надъхано и още-сега-на-момента да свалям прашясалата новогодишна украса,  да прибирам и последните позабравени из ъглите гирлянди в килера и да извадя Пролетта. Искам да е отново цветно, слънчево, чисто, пълно с живот, със смисъл, с надежда, с ново, с позитивизъм, с хубава енергия.. Охлювчетата излязоха от черупките си, пъпките на селския дрян, донесен ми от татко, се напукаха и показаха жълтите си цветове, петлите започнаха да кугуригат, дневната ми се изпълни с живот...

Пролетта идва, неизбежно е! Приеми Я!