Ах, как обичам да се ядосам - отприщващо, плашещо, безвъзвратно, гневно, трещящо!!!!!! Волтове напрежение се изливат навън с грохот, без ред и посока... съскам, мразя, говоря през зъби, слагам по местата им вещи, хора и мисли ... И хич не е моментно кипване, прозаична мисъл-бодилче или хормоните-пак-са-виновни... 

Потоп, идващ след векове заприщване на градивна буйна енергия, грижливо прихваната, милиони неприятни мисли, грижливо подредени в годините като бурканчета с мед в горската аптечка от приказките, с панделки, подредени по цвят, мирис и вкус в килерчето на съзнанието...

Ядосах се на себе си - и мога, и зная, и правя, и работя върху себе си, и чета книги, и се вглеждам във всяка мисъл и външен израз на емоция - и пак си намирам ама-тук-трябва-да-пооправиш-това... 

Сприииииииии, страхотна си! Прекрасна си! Съвършена си! Точно тук и точно в този момент! Повярвай си! Както ти е повярвала Вселената, както са ти повярвали приятелите...

Ядосах се на себе си, но много повече се ядосах на всички жени в рода си, на които нося гените и които ще предавам в поколения след мен!

Ядосах се и на баба ми - така силна, здрава, ерудирана, далеч от селския манталитет жена, можеща хиляда и едно неща, носила повече от половин век на гърба си ужасяващ мъж, търпяла побоите, обидите, приемала любовниците му, разчиствала след пиянските му вечери, прикривала синините по тялото си с дълги поли и забрадки, мълчалива, не пожелала да остави побеснелия си мъж в годините заради децата, какво-ще-кажат-хората и как-би-могла-да-носи-етикета-разведена, никога не мислеща за себе си, никога не пожелала хубави неща за себе си, неповярвала си, че заслужава и по-хубав живот, дала пример на жените след себе си, че удоволствието в живота е далечно понятие...

Ядосах се и на майка ми - пооглушала вече от непрестанните забележки на остаряващия ми баща - на-яденето-му-трябва-сол, дай-ми-дистанцинното, обуй-ми-чорапите, че-не-мога-да-се-наведа, довчера силен-вилен началник, днес - мърморещ дядо, постоянно оправдаваща се, че животът е тежък, изисква борба, не всичко е така лесно, както го искаме... мълчалива, търпелива, смирена, свила се в себе си, неповярвала, че е много по-можеща от това, което мисли за себе си,  стояща зад сянката на баща ми, но милион пъти емоционално по-силна от него, отдала всичките си мечти на моя живот, караща ме да замълчавам, да се събирам с бивши и още по-бивши мъже заради детето, да вървя по пътя на благоразумието, благоприличието и по-тихо, че-какво-ще-кажат-хората...

Ядосах се на всички жени в рода си, които са отстъпили мястото, което заслужават, останали на 15-ти план зад всички други, изпъкнали напред - съпрузи, деца, внуци, възрастни родители, съседи... Непознаващи усещането да бъдат обичани, ухажвани, обгрижвани, търсещи, заявяващи се, неподчиняващи се жени...

Ах, как обичам да се ядосвам! 

Никакви "Моля те, харесай ме!", никакви "Избери мен!" Аз съм Аз и ще следвам интуицията си, която ме води в нови посоки! Аз съм Себе си - такава, каквато съм дошла на тази земя - вълнуваща, цветна, усмихната, наивна, лоша, градивна, разрушаваща, обичаща, вечно търсеща, емоционална..
Не приемам никакви етикети "изоставена",  "разведена", "горката-тя, толкова-е-хубава, пък-сама".. Изборът да съм тук и сега е само мой и следвам всеки мой порив да бъда себе си! Никакви кафета със стари в живота ми мъже, никакви запознавания с любовниците на таткото, никакви трябва-да-се-усмихвам, пък-ми-се-плаче!
Искам да искам, да получавам, да вярвам, да казвам смело "Не"!

Морска буря край Бургас - дойде за по-малко от 5 минути, задуха, завилня морски вятър, преобърна столове, маси, разхвърчаха се салфетки, чаши, затрещяха ламарини и заскърцаха стари дървета, огъващи се от корените до върха на клоните... точно както жената в мен се ядосва - бързо, гневно, събарящо, фучащо, облачно-черно...

Дойде, поуплаши, поблъска вълните в скалите, събра тъмните облаци, набушува се, после се укроти тъй бързо, както дойде...