Тази сутрин слънцето се показа иззад тъмните студени зимни облаци само заради мен... на минус 11 С случайно отразен лъч в огледалото насреща ме заслепи и... аз получих своя отговор... Само до преди 10 минути плачех в леглото и се молех да приема промяната в живота си като прекрасно събитие, с което Бог иска да ми покаже Своята Любов.. Но тъй като съм едно човешко създание, пречупвам всичко през ограничено-човешките си възприятия и дори Бог да иска да ме помилва или погали със събитията които ми изпраща, аз изпищявам от ужас в човешкия си страх.. Страх мееее! Не искам промянааааа! Искам си същото положение, макар и неудобно вече за никого....
Връщам се месец назад и знам откъде започна всичко... От проблемите на татко със сърцето! Изискваше се даване на кръв. Дни наред повтарях на брат ми, който организираше всичко, че съм давала вече кръв и ще бъда един от донорите... Исках да покажа на татко, че е важен за мен, че желая да направя нещо за него... Но точно в този ден ме завари неподготвена месечното женско състояние, което провали всичките ми планове да бъда героиня в собствените си очи.
Брат ми беше един от донорите. Докато чаках в чакалнята на кръводарителския център, край мен жена и мъж на възрастта на татко се караха помежду си.. Трябваше да дават кръв за операцията на свой близък.. мъжът ядно сдъвкваше съпругата си с всяка изречена дума, явно нещо не му харесваше положението.. тя приемаше мълчаливо забележките. Трябваха им двама донори. Това дочух от разговорът им през зъби. В коридора на Центъра - пълно с хора - едни попълват бланки, други влизат, излизат, трети търсят на кого да продадат кръвта си.. Стоях точно пред вратата и видях, когато една млада двойка дойде и попита сестрата как се попълват формулярите. Не даваха кръв за никого конкретно, просто бяха решили да са донори. Сред цялата тази суматоха там, в този момент само аз чух. Дори и за миг не помислих, че и на нас трябва липсващ трети донор, просто се обърнах към жената до мен, която съпругът й продължаваше да хапе с ядни думи... посочих й двамата млади и й я убедих смело да отиде и да помоли да дадат кръвта си за нея. Това беше! После жената дори не се обърна и не ми благодари, но за мен това нямаше значение! Или поне тогава...
Вечерта обаче недоспиването от предната вечер и провалената ми желание да даря кръв за татко си казаха думата... Мисли на яд напълниха главата ми, после спуснаха отровата си по цялото тяло.. Бях гневна, безсилна, изтощена - пропуснах ситуацията, подарих нещо, което може би Бог ми беше изпратил за мен.. измежду цялата тази центрофуга от мисли проблясваше мисъл как пропускам нещо в живота си, как не виждам "подаръците" на Вселената, защото... смятам, че не заслужавам.. Ето това беше главната мисъл, на която ме заведе тази ситуация... И всичко тръгна оттам... разпукаха се основи, прилежно градени от мен тези години, видях неща, за които скривах очите си, почувствах любов, която не си позволявах да почувствам, прегърнах се и се почувствах обичана... Но всичко тръгна от онзи 4-ти януари...
Започнах да чета книги, които стояха забравени от години в библиотеката ми, запознах се с хора, които преди щях да пропусна, но сега ми станаха особено близки, ревизирах състояния и отдавна складирани излишни представи за себе си, за хората, които ме бяха наранили, за хората, които обичам и за тези, които са били в живота ми, отдавна отишли си, но бях запазила сянката им като зловещо копие в мазето на съзнанието ..
Сега разбирам, че е неслучайно... Започнах и да се чувствам добре. Усетих здравата опора в емоцията си за деня, почувствах се щастлива.. от нищо конкретно, от просто ей-така. Радвах се на тези нови усещания, пълнех се с Луиз Хей, четива за себепознание и прошка... и мислех, че съм готова за Промяната.. Тя трябваше да дойде не как да е - с панделка, опакована, чукаща на вратата, но само в момента, когато я повикам, а не когато тя си поиска...
Промяната дойде и хич не се и появи в розова карета с бели коне, нито пък почука, когато бях се нагласила за нея... Дойде, изрита ме в задните части и чакаше да видя как ще реагирам. Приех я в началото стъписана, после одобряващо, минах и през гневната вълна, в която ръсех огън и жупел в мислите си за всички, които бяха участници в тази промяна - бащата на сина ми, майка му, новата му приятелка... Няколко пъти се обърнах и срещу себе си, по онзи добре познат начин, който си бях изградила в годините назад... търсех свободна стая в иначе пълната ми от седмица къща, за да се наплачя и да повия... Исках да изкарам гнева от себе си, да кажа, че не съм съгласна с начина, по който се случва всичко... Но дълбоко в мен има една успокояваща мисъл, която ми казва, че всичко се случва по начина, по който трябва да се случи и че всичко това е част от Пътя, който вървя! От мен зависи на коя честота ще го измина - с положителната нагласа, че съм обичана и хубавите неща се случват или с добре познатото "Защо сега? Защо на мен? Защо по този начин?"
Бог ми изпрати приятелите в този момент, за да ми покажат картини, които очите ми не виждаха. Не получих съвети, а само подкрепа мила-моя-прегърни-тези-събития-и-им-дай-много-любов! Разбрах, че не съм сама и че правилно разчитам посланията на Бог, дори и не дадени като подарък с панделка! Че много хора получават съвсем неподготвени за промените в живота им подаръци, много по-страшни и трудни от това, което предстои на мен. Че каквото и да се случва, какъвто и да е Въпросът, Любовта е отговора!
Днес слънцето дръпна зимните завеси и се отрази в огледалото, погали разплаканото ми лице и аз му благодарих, че е знакът, от който имах нужда. Докато довършвам последните редове, телефонът ми извънява. В кутията от съобщения на телефона ще запазя за дълго едно стоплящо послание за Свети Валентин от човек, който много обичам и с благодарност за всичко, което ми е дал в тези години, когато мислех, че никой не ме обича!
Благодаря за този ден!
Няма коментари:
Публикуване на коментар