Поредните дневни ангажименти, дълго пътуване с трамвай, отваряне-затваряне на врати, скърцане на стари пружини, тежки колела, качващи се и слизащи хора, хиляди лица пред мен, които не искам да запомням...
... защото ми беше тъжно.. ей-така, от всичко, просто има такива дни, в които съм безсилна да се движа със скоростта на ежедневните промени, спирам се от Пътя и започвам да хленча ..като онези малки момиченца, които тихо ронят сълзи след майките си, които не искат да им купят онази хубава кукла Барби на витрината на онзи лъскав магазин на онзи ъгъл...
Аз обаче го правя тихо - вътре в мен. Синът ми май го усеща, тихо пристъпва на пръсти край мен, прегръща ме без повод, за да не забравя, че много ме обича, засипва ме със сърчица, направени сега-на-момента от всяко нещо, което му попадне пред очите.. През годините съм събирала хартиени сърчица, правени от салфетки, изрязани от картон, рисувани, сърчица от пяна. Просто очите му виждат любов, такава каквато на мен понякога ми липсва в дните...
И този ден щеше да е като другите, ако не беше онзи странник в трамвая, който раздаваше 100 доларови банкноти. Ама те не са истински, възмути се една възрастна госпожа. Ама как да са истински?! Ако бяха такива, раздавачът на усмивки и американски банкноти нямаше да има такъв окаян вид.
Упорито не исках да му обърна внимание.. поредният шантав с програма за пред пътуващите и накрая..моля, дайте някоя стотинка... Седна на две седалки пред нашата, на която стояхме със сина ми. Веднага привлече погледа на всички, угрижено-сиви-пътуващи, разсеяно вторачили поглед в движещите още по-сиви картини навън.. Подаде стоте фалшиви долара на някакви младежи, защото единия от тях му се е усмихнал... и започна да ни разказва как вярва в Бог, как Бог е създал хората да се усмихват.. Синът ми надничаше до рамото ми, защото "този-е-много-готин", провираше поглед измежду шапки, дебели якета и високи глави, за да види раздавачът на усмивки и късмет.
Всъщност, стоте долара бяха най-обикновена хартиена реклама за студентски бригади в Щатите, хората вече не обръщаха внимание на раздавачът им и неговите шарени истории, защото банкнотите-не-бяха-истински... май единствените зяпачи останахме аз, още по-любопитстващия ми син и двама араби, на които той обясняваше ентусиазирано, че Бог е един, но има най-различни имена, че всичко край нас е Любов и трябва да вярваме в хубавите дни като този... Разпредели на глас богатството на Стив Джобс, раздаде неговите 42 милиарда наследство, за да има за всеки по малко...
Бог ли ми го изпращаше?! Нима ми казваше - Виж-не-се-вторачвай-там, където-не-си-заслужава! Животът е изненадващо весел! За 10 минути шарено присъствие в деня ми този малко странен мъж със слънчеви очила в мрачен ден, раздаващ банкноти из трамвая, ми даде Надежда, че малко шантавите хора се появяват в живота ни, когато съвсем сме се изгубили от Пътя в хленчене и пак-не-ми-върви... Колко малко ми трябваше да изляза от сивото си хленчещо състояние - три спирки, шантав раздавач и аха, за малко да си поискам една фалшива сто доларова банкнота за късмет...
Синът ми шепне на ухото ... Само колко много пропускат всички, които се возят на коли сега!!! Няма да видят този готин раздавача на банкноти...
Няма коментари:
Публикуване на коментар