Новата приятелка

Наистина никога не казвайте Никога!

До онзи ден не обичах котки.. честно! никакви, по никакъв повод! дори снимки на малки котенца не ме разнежваха... Обаче когато Вселената реши да променя, го прави безвъзвратно и категорично! 

Съседската котка порасна и започна да не се впечатлява от тънкия парапет и стъклената балконска преграда между двата апартамента - моят и този на стопаните си. До скоро ме наблюдаваше само от другата страна, днес успя да си хареса мястото под спалнята ми, да подуши книгите ми, които си чета с удоволствие в специалните моменти само-за-мен, поотърка се в розовата черга пред леглото ми и помърка кротко на терасата, докато простирах и я прескачах внимателно, а тя мързеливо-по-котешки-лениво се изтягаше и сякаш ми казваше Учи се, мила моя, така правят жените!

Погалих я, харесах я, свалих импровизираната преграда от балконски метли и парцали за почистване и й позволих тя да ме хареса. Не знам дали първо си беше харесала терасата, гледката от парапета или точно мен, обаче вече е поканена и без покана на моята тераса.

Приех я като знак - заобичай и това, което не си харесвала до вчера!

Осъзнах, че искам да имам нейната походка - грациозна, лека, по котешки гъвкава и съблазнителна...

Докоснах я без да настръхна от негативна емоция и осъзнах, че се променям.

Вече си имам нова приятелка - съседската котка Карина.

 

Лютите чушки са опасно-привличащи, красиви в пълния си разкош от цветове, особено през есента,  тумбести, измамно кротки, дълги, продълговати, бухнали във всички цветове на сезона. 

Мъжете много обичат люти чушлета и пикантни истории... или поне тези, които са били в живота ми... Но лютото да е само от буркан, с кротка яхния или вечер по тъмно... друго пиперливо не приемат... Иначе си тръгват, лютяло им...

Вкусни са, когато се ядат с постна картофена яхния или полежало пилешко крилце и бутче в много мързелив ориз с благ зехтин... Добавят страст на небцето и езика до сълзи в очите, изпотяване по челото... ако чушката не е достатъчно люта, добавя се и прясно смлян черен пипер за още по-пиперливо по езика..

Затова...

Прибирам лютото в себе си в голям буркан, от онези, които татко мие късния август на чешмата под астмата внимателно, прилежно, после оставя да съхне на дървената пейка, застлана със стари вестници. 

После се пека се на моя си огън - горещ, жарък, безкомпромисен като онези малки тумбести и продълговати чорбаджийски чушлета, пукащи върху обгорялата стара тенекия на огъня, изваждащи лютото и жаркото от себе си, съскащи, извиващи се от горещина, гореща отрова и инат.

Малко целина за аромат, оцет, за да угаси лютата отрова, олио за кротост, щипка сол, захар за сладост, бързо пъхване в буркана, докато са горещи и хайдееее, буркана на обратно, за да му излезе целия въздух. Не стига, че се пека на огън, пращя, свистя, а сега да се обърна на цели 180 С. 

Трябва, моето момиче, така стават истински хубави, вкусни, сладки за зимните яхнии... сякаш ми казва моята баба от отвъдното, майсторка на печката, тавите, пълни с кебап и ориз, на втасващите питки, на картофените супи, на боба с кисело зеле, на великденските курабии и на домашната лятна лютеница.

Изваждам лютото в себе си, явно ми е сезон, затварям го в буркан и ще го пазя за зимните постни яхнии.

Остава само сладостта на домашните стафиди, пекли се на августовско слънце, мекото и жълтото на кайсиите и прасковите в домашните компоти, събрали лятното слънце,  киселата жилка в къпините, разстровайщото в сините сливи, ако се прекали с тях...

Ставам втасваща питка, омесена от меки женски ръце, прибрана кротко в месалите, домашните завивки на топло, чакаща реда си за загрятата фурна.

Ставам домашен огън, уютен, топлещ, горящ бавно... 

Ставам жълта млечна царевица, кротко отдаваща се на топлината на въглените, запазила силата на нишестето в себе си, носеща бялото на пуканката, поопгорялото на жарта.

Ставам нежна паяжина, скрила се някъде измежду набъбналите гроздови зърна, създадена с търпение и постоянството на паяковите крачета.

Ставам зряла смокиня, носеща сладост, топлина, очарование в топлите дни.

Ставам сладкото на август, затворено сред плодови аромати, бяла захар и мамини магии в буркан от домашен мармалад. 

Ставам пържените топли филийки за закуска, поднесена с усмивка, под сутрешната астма, носеща тежко гроздето си, все така зелена, препичаща се в последните дни на лятото. 

Ставам мека бяла филия селски хляб, намазан от нетърпелива детска ръка със сладко от арония, попила аромата на плод.

Ще изчакам

Приятелката ми, онази, женената, с многото компромиси вече 11 години, избухливия втори съпруг и двамата сина, ми каза "Изчакай го! Ще се върне!"

Другата приятелка, така близка на сърцето ми, с огнено-русите коси, високите токчета, с нетърпяща от години слаби мъже, категорично, по лъвски-безкомпромисно отсече "Забрави го! Изпрати го в отвъдното!"

Ти ми каза "Ако няма да завърви между нас,  нека да си го кажем". Повярвах! Тръгна си и не разбрах защо не ми каза нищо...

Помня как ме прегръщаше преди заспиване, заравяше се в косите ми, разпилени по възглавницата до теб и ме прегръщаше силно, категорично, топло... Тръгна си и не ми каза нищо...

Всяка нова сутрин си мисля, че си бил само сън. Вече дори съм убедена! Броях само първите 5 дни, откакто не се обади. После спрях, за да не ме боли. Бил си кратък сън, който съм разказала с ентусиазма на харесана жена на приятелките... Не смея да попитам сина ми дали те видя онази вечер, когато му каза по мъжки "Здравей, приятелю!" Тогава ще разбера, че не си бил сън, бил си реалност... Не смея да го попитам...

И спанакът ми загорчява, и лукът загорява прекалено бързо, и гъбите се сбръчкват за ден в хладилника, потъмняват по същия начин, по който потъмнява женската ми същност сега... 

Изгуби се, сякаш самодива те отвлече в царството си на забравата... Остана само спомен и телефон с име, който не смея да набера... 

Този път ще изчакам, няма да си тръгна първа! До моментът, в който цялата ми женска същност усети, разбере и потръпне от мисълта, че се връщаш... виновен, грешен, блуден... или си си тръгнал още преди да си дошъл...

Повелителката на подправките ми обеща теб

Има книги, които трябва да се продават със знака "Внимание! Отнася в друга реалност!"

"Повелителката на подправките".. Замечтах я от миналото лято, до миналата седмица ме чакаше в един забравен ъгъл за разпродажба на една книжарница, на една тиха улица, сега я разнасям от стая в стая и се опитвам да разпознавам мириса на копър още във въздуха, аромата на сух чесън сред многото босилек или ригана някъде измежду зехтина и вкуса на бяло сирене, домати и много лук. Да ръсвам подправка за спокойствие, друг път да търся малко люто за страст, после за повече сладост, а тези дни - да търся лек за тъжното си сърце. Опитвам босилек, после помирисвам пипер на зърна, не-е-това, после кориандър, не-е-и-той, може би карамфил, изсушен розмарин, а може би сминдух за спокойствие...

Другата реалност... чета, после готвя... обичайно, по задължение, рутинно за вечеря и в моментите, докато съм до печката, над врящата тенджера и бурканчетата с купени аромати и подправки и сърцето ми е някъде другаде, замечтано-тъжно, по женски свило се,  се отваря друга врата в пространството, която ме поглъща  за миг и цяла вечност...

Виждам се изкачваща тъмни хребети, краката ми са боси, разранени и окаляни, дрехите - окъсани от много бодили и тесни процепи разстояния, проправям си път измежду девствени гори, търся Нея - старата Повелителка на подправките, старата Майка, живееща незнайно къде на върха на планината. Тя ми прошепна, че трябва да те изстрадам, да те изкупя, за да влезеш в живота ми. Да се боря за теб, да се застъпя за теб, за да се появиш отново в живота ми, да изкачиш стъпалата до дома ми, да влезеш и да останеш.

Виждам я - стара, прегърбена старица, грозна, ослепяла, магична, плашеща, стояща пред запаления огън и многото тъмнина край него, над врящия котел, тихо изливаща повели, заклинания, тайнствени думи. Тя ще ме заведе при теб, но  трябва да те измоля... така ми нашепва тя...

Стоя притихнала, изплашена, но убедена с цялото си силно-по-женски-плашливо сърце, че искам да ми се случиш, че съм готова да изкача отново тази планина заради теб. Не знам къде си сега в пространството - може би си някъде около мен или се прибираш в съседния квартал, за да почиваш вечер, може би си в прегръдките на друга... Но Първата майка, старата Повелителка на подправките ми нашепна, че трябва да те измоля, да те изстрадам, да те изкупя. Затова изкачвам тази висока страшна планина... заради теб.

Ей-така, докато съм си със старата престилка, над тенджерата, докато режа лук, добавям картофи, моркови и целина към врящата вода Тя ми нашепна от друга реалност, че трябва да те измоля. С цялата си женска същност да те закопнея, да те поискам, изстрадващо силно, да се подаря, да се смиря, да затворя дивото в стария килер и да извадя кроткото, да те чакам и да се моля за теб...

Изкачвам планината да отида при Повелителката на подправките... Тя ми обеща теб.

Нека да вали! Хич и не ме интересува, че е студено, мрачно вече... днес си имах своя слънчев следобед... душата ми попътува...до Рим, полет за Париж, излитане от Терминал 2...

Вярвам в неслучайните неща, ама е хубаво да си го повтарям по-често... но и като забравя да го правя, то и Вселената ми го припомня от време на време... До обяд не бях планирала нищо особено.. неделя, мързеливо, смениха часовете, колкото щеш оправдания от рода на мързи-ме, времето-просто-е-такова... Кратък душ и още по-спонтанно провикване "Приготвяй-се!-Излизаме!" към сина ми, поглъщащ в огромни количества порции анимации по детските канали. 

Панталони, тази-блуза-ми-отива, къде-ми-е-дървеното-колие, обувай-си-обувките, къде-отиваме... още не прекосили градинката и най-случайна, непланирана среща с приятелка. Хайде към парка "Заимов". Иска ли питане?! Любимо място, пълно с усещания.

Трамвай 20, още 20 минути и много спирки, нетърпеливи хлапета да потичат на свобода в парка, търсене на свободна пейка, пиене на кафе, сладолед, много женски разговори - за компромисите, за чакането, за самотата, за връзките, за мъжете, за децата, за богатството в живота и кое-си-заслужава, много самолети, прелитащи над парка... душата ми запътува - за Рим, полет до Париж, този сигурно отива към Лондон..

Не се плаши! Не бягай!

Не се страхувай от силата ми на жена! Не бягай! Не оставяй сърцето ми отворено за теб, ще ми стане студено, не стой навън, ела, влез! Ще се стоплиш! Ще те стопля - с обичта ми, с целувките ми, с ръцете ми, със супите ми .. аз мога да обичам, да давам, да подкрепям, да се отдавам, да мълча, когато е тихо навсякъде около теб, мога и да говоря, и да се смея, да те целувам, мога и да готвя, само за теб, откровено, истински, горящо..  Всичко става лесно, когато ти си тук...

Не се страхувай от силата ми на жена! Понякога искам да я захвърля надалеч, през деветдесет и девет планини, та чак в стотна.. Но така съм се родила - с прокобата и благословията да бъда жена, древна магьосничка, съблазнителна самодива, стара вещица... и още милион лица, живеещи вътре в мен. Сигурно не ги прикривам умело, понякога виждаш крайчеца на вещерската ми стара роба, случайно изпаднал изпод престилката, когато ти готвя смирено, с притихнала усмивка. Затова бягаш, нали? Усещаш магиите, врящи в кръвта ми, напипваш пулса на силата в мен по бялото ми отдаващо се тяло вечер и се страхуваш да останеш... Не бягай! Моите магии не са лоши. Нося ги от милион години в мен! Така е и така ще бъде! Прокоба! Благословия! Предаваме ги от жена на жена поколения наред, докато свят светува... Бог ме е докоснал в утробата на майка ми, пожелал е да бъда Жена, да нося любов, да изпращам, да отдавам, да посрещам, да готвя, да обичам, да прегръщам, да чакам, да се моля... Дал ми е женска магия, сила, проклятието да бъда слабата, когато всъщност нося теб и целия твой свят. Бог е решил да бъда Жена, да вляза в живота ти и да те обичам, да ти се отдавам, да те чакам, да посрещам погледите ти с тихо обожание, да те целувам, да те мисля, когато не те виждам...

Прибирам косите си, вързвам ги в дълга плитка, изваждам доброто в мен, слагам престилката, после голямата тенджера на печката, пускам огъня, добавям зехтин за благост, зелен лук за аромат, червен пипер, от онзи, от стритите на прах люти чушлета за щипка съблазън в гозбата, за да те подпалва само за мен. Добавям го с усмивка, с древното вещерско разбиране, че ако прекаля с лютото, ще запаля още по-лютото в теб, затова премервам внимателно малката си магия, ръсвам кратко заклинание за любов, отдаденост и влюбен поглед, добавям топла вода, за да запаря вкусовете и ароматите, крехък спанак, за да ме виждаш свежа в ръцете си вечер, малко ориз, за да угаси дивото мъжко в теб и оставям на тих огън да къкри. 

Мога и да бъда лоша. Да не премеря нарочно лютото в чорбата. От канелена сладост да се превърна в сбръчкана люта чушка. Не съм виновна и заради това... Наследство ми е, дошло е с раждането ми! Когато в погледа ти не видя  обожание, благодарност, когато усетя магията на друга жена по кожата ти, по мислите ти миришещи на изневяра, похот и друго женско тяло... тогава се пази от мен! Вещицата в мен се събужда! Изважда кротко от прашясалите рафтове в килера гърнетата с диви билки, стари отвари, нокти от дива котка, косъм от черен глиган, бъбрек от плъх... Запалвам огъня, забърквам тайни, прастари отвари, пълни със злоба, отмъщение, проклятие, мъст, наранена женска душа... Не съм виновна за това, магията в мен се надига, става отприщващо-опасна, съска, мрази, къса, отровни погледи, супи със стари заклинания, магии за любов, съблазнителни погледи, самодивско лудо биле, много, много клетви и магии... Не съм виновна, от силата в мен е.. Нося я по наследство, предадена ми е.. така, както ще я предам на жените след себе си...

Не се плаши от мен! Ела, остани! Мога да обичам, да се отдавам, да правя топли супи... само за теб!

Наизвадих, разплетох, пробвах...

Захвърлих ги някъде в средата на септември в кутията. Нахвърлях ги, омотах ги един в друг, нямат разплитане.... Моите гердани, евтини обеци с камъчета, шарени, ефектни, обичани гипсови колиета с форма на сърце, в различни цветове, купувани спонтанно от малки магазинчета, улични сергии, сезонни изложения... 

Днес, цели 9 месеца след онзи септемврийски ден ги наизвадих, разплетох, пробвах пред огледалото, завъртях се на едната страна, после на другата и се харесах... видях Жената в мен.

Преоткрих ги. Преоткрих се.

Период на една бременност захвърлих женствеността си, не я погледнах, не я потърсих, не я поисках. Прибрах косата в кок на тила, обух ниските удобни обувки, извадих едноцветните дрехи и се приготвих за тъжната есен, за дългата зима, за поредните сезони в живота ми на липсата на влюбеност и време на отговорности. Нищо друго!

Огледах се в очите на един мъж ... и посегнах към  кутията с бижута.  Онези същите, които топлих всяка неделя на жаркото обедно слънце в градината на село, същите, които поеха топлината на август, росата на летните утрини, моите тайни пожелания да носят любов и магия в живота ми, женственост и чародейство. До тях поставях тихо да втасва на слънце неделния хляб, който месех с желание за майка и татко. Ритуалът означаваше много за мен - постилах от везаните карета на баба, грижливо прибрани в скрина в тихите стаи на втория етаж, носещи миризма на нейните ръце, нафталин и много спомени. Слагах ги на зелената трева, за да поемат енергията на Земята, да се опекат от Слънцето и се молех на Луната да им придаде магия. Прибирах ги привечер, когато щурците напомняха за вечерта, дневният пек се смиряваше и оставаше само селска тишина. Миговете носеха магия. Чувствах се  магична, цяла, изпълнена...

Затворих ги в дървената кутия... и забравих за тях. Цяла една бременност носих бремето си на сивите дни без да погледна към камъните в кутията. 

Днес ги извадих и пожелах да родя Жената в мен - да я извадя пролетна, слънчева, чиста, бяла, пожелана, поискана...

Отворих къщната врата за теб

Отворих къщната врата, през която ще влезеш, 

измих я, за да влиза само доброто от теб, 

пометох стълбите, по които ще се качваш отново,

изтупах завивките, в които ще ме топлиш, 

отворих прозорците, за да влиза слънчевото, 

дръпнах завесите, за да ме виждаш цялата мен - истинска, гола, по детски страхлива, по женски съблазнителна...
Запалих огъня, 
сложих престилката,
нарязах гъби, 
пера свеж чесън и зелен лук, 
добавих пролетни аромати, 
подправки с любов и оставих да покъкри, докато ти дойдеш за вечеря...
Застлах нова покривка,
добавих трета чаша, чиния, вилица, лъжица... само за теб...

Намазах тялото си с мед, за да ти е сладко, 

добавих в кафето си канела, за да ти върне всички детски спомени за бабиния сютлаш, да си спомниш за топлината на домашното и да ти се прииска да се върнеш отново, 

разпуснах косите си, за да видиш красивото в мен, 

съблякох дрехите си, за да те чакам отново...

Този път аз няма да си тръгна! Ще бъда тук, когато ти дойдеш! 

Шарено-по-кухненски-цветно