Лютите чушки са опасно-привличащи, красиви в пълния си разкош от цветове, особено през есента, тумбести, измамно кротки, дълги, продълговати, бухнали във всички цветове на сезона.
Мъжете много обичат люти чушлета и пикантни истории... или поне тези, които са били в живота ми... Но лютото да е само от буркан, с кротка яхния или вечер по тъмно... друго пиперливо не приемат... Иначе си тръгват, лютяло им...
Вкусни са, когато се ядат с постна картофена яхния или полежало пилешко крилце и бутче в много мързелив ориз с благ зехтин... Добавят страст на небцето и езика до сълзи в очите, изпотяване по челото... ако чушката не е достатъчно люта, добавя се и прясно смлян черен пипер за още по-пиперливо по езика..
Затова...
Прибирам лютото в себе си в голям буркан, от онези, които татко мие късния август на чешмата под астмата внимателно, прилежно, после оставя да съхне на дървената пейка, застлана със стари вестници.
После се пека се на моя си огън - горещ, жарък, безкомпромисен като онези малки тумбести и продълговати чорбаджийски чушлета, пукащи върху обгорялата стара тенекия на огъня, изваждащи лютото и жаркото от себе си, съскащи, извиващи се от горещина, гореща отрова и инат.
Малко целина за аромат, оцет, за да угаси лютата отрова, олио за кротост, щипка сол, захар за сладост, бързо пъхване в буркана, докато са горещи и хайдееее, буркана на обратно, за да му излезе целия въздух. Не стига, че се пека на огън, пращя, свистя, а сега да се обърна на цели 180 С.
Трябва, моето момиче, така стават истински хубави, вкусни, сладки за зимните яхнии... сякаш ми казва моята баба от отвъдното, майсторка на печката, тавите, пълни с кебап и ориз, на втасващите питки, на картофените супи, на боба с кисело зеле, на великденските курабии и на домашната лятна лютеница.
Изваждам лютото в себе си, явно ми е сезон, затварям го в буркан и ще го пазя за зимните постни яхнии.
Остава само сладостта на домашните стафиди, пекли се на августовско слънце, мекото и жълтото на кайсиите и прасковите в домашните компоти, събрали лятното слънце, киселата жилка в къпините, разстровайщото в сините сливи, ако се прекали с тях...
Ставам втасваща питка, омесена от меки женски ръце, прибрана кротко в месалите, домашните завивки на топло, чакаща реда си за загрятата фурна.
Ставам домашен огън, уютен, топлещ, горящ бавно...
Ставам жълта млечна царевица, кротко отдаваща се на топлината на въглените, запазила силата на нишестето в себе си, носеща бялото на пуканката, поопгорялото на жарта.
Ставам нежна паяжина, скрила се някъде измежду набъбналите гроздови зърна, създадена с търпение и постоянството на паяковите крачета.
Ставам зряла смокиня, носеща сладост, топлина, очарование в топлите дни.
Ставам сладкото на август, затворено сред плодови аромати, бяла захар и мамини магии в буркан от домашен мармалад.

Ставам пържените топли филийки за закуска, поднесена с усмивка, под сутрешната астма, носеща тежко гроздето си, все така зелена, препичаща се в последните дни на лятото.
Ставам мека бяла филия селски хляб, намазан от нетърпелива детска ръка със сладко от арония, попила аромата на плод.