"Нали няма да ме изоставиш?" 

Вечерен полупразен трамвай, студени луменисцентни лампи, аз, той до мен на скъсаната двойна седалка, гледа ме тъжно и по детски се чуди да заплаче или да се разсърди. Прегръщам го, опитвам се да надвикам шума на трамвайните колела по тежките релси, но да ме чуе само той, казвам му с най-сериозния си майчин глас "Никога! Каквото и да става!"

Светлините от сцената са изгасени, завесите са спуснати, сладките - раздадени и изядени, свещичките - духнати, желанията - пожелани, емоцията - изчерпана, героите от деня - изморени и унили.

Разплаква се... Моят малък мъж плаче с големи момчешки сълзи. Присвива очи, измежду дългите му черни мигли се търкулват няколко едри топли сълзи, събрали емоцията на неговия ден.. Минута-две в моите прегръдки и всичко отминава... Ако можеше така да се случва и с нас, големите - да ни прегърнат топло и сърдечно, да ни кажат, че след малко, съвсем след мъничко всичко ще е толкова наред, колкото си го мечтаем...

В такива емоционално-вълнуващо-изчерпващи дни вечер трябва да си поплаче. В годините майчиното ми сърце е събирало сълзите му за онова старо куче, което живееше на още по-старата ни вила в Балкана, на което не помня дори името, за липсващия тате, вуйчо, чичо Иво, които си отиде завинаги, баба и дядо, за другото куче, за това, че не сме всички заедно, както неговото детско сърце копнее... Сълзите тази вечер бяха за чичо Иво. Преглъщам моите и най-топло му казвам, че той е винаги до него, щипка му бузите, но ние не го виждаме, само можем да усетим любовта му отгоре, от небето. Не бива да му се сърдим, че си отиде, защото той беше сам на тази земя, сега е при своите майка и татко и съм съвсем, ама съвсем сигурна, че се чувства добре...Нали?! Както ти се чувстваш с мен?! Мълчаливо кима с глава, иска ми се да не го боли... 

Това е неговия ден, неговите 11 години...

Преди 11 години, в един такъв слънчев петък се роди той, моята Риба. Дойде гръмогласен, едър, с дълги крака и бадемови очи. Погледна ме в очите с бебешкия си новороден мъгляв поглед, увит в пелените, набързо стегнат от акушерката, подаден ми в ръцете, докато ни водят в отделението в полутъмния болничен асансьор. Вярвам, че ме позна! Знаеше, че аз съм онази, на която чуваше гласа, аз, онази същата, която ще те обича, каквото и да става и никога няма да те изостави....

Равносметката на тези години...

Преминах през много будения в ранните часове на нощта, мирис на бебе, сменяне на памперси, много бебешки плач, първи стъпки, после лазене, градинки пълни с бебета и уморено-разсеяни майки, после ясла, първи тържества за мама в детската градина, тате си отиде, на гости за години при баба и дядо, мама си отива пак в неделя за София, първи учебен ден, цветенца в тетрадката от госпожата, после ученически бележник, забележки, двойки, тройки, петици, тук-таме някоя заблудена шестица, харесване на Неда, във втори клас - на Теди, трети и четвърти - само и единствено Тони. На всяка една пишеше любовни обяснения с правописни грешки, искаше да подарява годежния ми пръстен с евтин камък отпреди години

Предстоят ми...

темпераментни пубертетни години, сериозни влюбвания, Обичам-само-и-единствено-Нея, "Моля те, учиииииииииииии!", Класната-каза-да-отидеш-в-училище!, "Дай ми пари, ще бъда в Макдоналдс", още влюбвания, първо запознанство с гаджето, после с второто, "Мамооо, това е моят живот, остави ме да го живея!", ненужни майчини страхове и много мърморене, "Мамо, лягай си, ще закъснея!"....

Днес беше неговият ден, неговите 11 години...