Слънчеви отблясъци

Слънцето идва толкова очаквано и жадувано от мен... Особено в неделните дни! Не мога да не го снимам!

В упътването на розовия ми Canon производителите ме предупреждават да не насочвам обектива директно към слънчевата светлина... Не бих могла да не го правя! 

Обожавам лъчите, които се разпръскват на милион снопчета заслепяващи диамантчета. Слънцето  не ми позволява да видя целия му блясък с моите очи без да си поплача!  Само на обектива  позволява да си покаже слънчевата усмивка, която ме вади от зимни дупки, дълбоки душевни падания... 

Обичам слънчевата светлина, която дава нов светъл нюанс на любими предмети! Обичам отражението й в чашата ми за кафе, в очите на сина ми, скачащите слънчеви зайчета из дневната, топлото погалване на сутрешното слънце, когато изскача съвсем ненадейно иззад покрива на съседния блок и ми се показва в целия си блясък тъкмо, когато говоря вдъхновено по телефона с приятелка и й споделям, че имам спешна нужда от Знак.


Обожавам моментите, когато с присвити очи от многото бяло прибирам снежно-белите си чаршафи от простора, пекли се на слънцето цял преди обяд! Харесвам цветовете на бабината черга, придобили друг блясък, погалени отново от него. Заобичвам още повече розовите си тапети на цикламени шарки, заиграващи се със слънчевите отблясъци, скришом влезли през прозореца на спалнята. Обичам топлината на лъчите му, бялото в блясъка му, слънчевото в душата ми...

Слънцето се показва тъкмо навреме, за да ме спаси от продължителния зимен сън, в който душата ми понякога си позволява да заспи, въпреки всичките ми опити да я държа будна с кафета, многото книги за Промяна и купища  розови и шарени снимки из Фейсбук.