Приказка за стар тостер и неделна закуска

Няма да преувеличавам - закуската се изяде за има-няма 3 минути... Колко му е - две тънки филийки, препечени на стария тостер, който обиколи няколко къщи през годините и прави филийки неуморно и непрестанно последните 12 години от живота ми. 

Подарен ми е от бащата на сина ми за моя 24-ти рожден ден в годината, когато бяхме влюбени и започвахме да живеем заедно в онази далечна 1999 година. Оженихме се, имахме ново жилище, роди ни се дете, той си отиде, но тостерът остана. 

Здрав е като мен - без да му се дава почивка, прави нещата, които се изискват от него - загрява, пече, изплюва готови филийки.. 


Правеше сутрешни препечени закуски и за Ивчо преди няколко години, дадох му го назаем, за да има хубави сутрини с чай, филийки с масло и маслини. Беше много доволен от дадената му  придобивка, пък аз - още повече заради детската му радост за нещо толкова обикновено-по кухненски-необходимо... Взех си го, когато завинаги си тръгнах от онзи дом, в който Ивчо повече няма да се върне...

Тостерът не се оплаква като мен, не хленчи, не се обажда посред нощ на приятели, за да поплаче, не се гневи заради ежедневното загряване на реотаните му до червено, за препълнената понякога тавичка със забравени  трохи... Работи неуморно, само понякога, по незнайно-какви-причини прегаря филийките. Ей-така, нещо като мълчалив бойкот и вик "Остарявам, мила моя, точно като теб!"

Днешната закуска не беше нещо специално, моля ви! Просто слънцето се показа иззад мъгливата си завивка, неделя е, пия кафе и ми се прииска да има повече цвят и витамини в деня ми. 

Отворих хладилника, извадих масълце, прясно доматче, от онези, чужбинските, големите, печени от гръцко слънце под найлон в парник, свежа салатка без да мисля за нивото на химикалите в нея, пресегнах се за сол и босилек... и си направих много цвят за закуска!