Тези дни съвсем се изгубих... 

Стана средата на седмицата, а дните ми минават като бесен експрес. За малко да пропусна обичайните обедни срещи на кафе, кратко бягство на по бърз коктейл с много женски приказки и събиране на изминалата седмица в рамките на час обедна почивка.

"Дали съм неговото момиче?" - си мисля на глас аз.

"Мисля, че все още го обичам!" - споделя ми тя.

"Ами обади му се тогава, търси го, напомняй за себе си, не се скривай, бъди смела, иновативна..." - подкрепям аз.

"Колко е хубаво, когато хората просто се обичат, не усложняват нещата и са самите себе си" - говорим си двете. 

Облегнати на дървения бар, досами стълбите на стара къща в още по-старата част на центъра, полъхва ни пролетен мартенски вятър, топъл, нахален, игрив, отпиваме обедните си чаши с цитронада и моята "Къща на дървото", мечтаем си за любов, говорим за мъже, връзки и много женски мисли в своите прекрасни женствени 30 години... 

До стъпалата - стара врата - посрещала и изпращала десетки стъпки, на прага са се прегръщали, обичали, открадвали целувки, плакали, разделяли... До мен - стара пощенска кутия - изгнило дърво, липсваща предна част, събирала писма, преливала от телеграми по хубави и не толкова хубави поводи, сметки... 

Аз - за кратко докоснала се до непознатата историята на тази къща, скрила и запазила всеки един миг от нея в мазето на тихите градски спомени, седнала до стъпалата на стълбищната площадка, отдавна превърната в тих бар, носеща със себе си моята история, за кратко, само за миг споделила я с тази стара къща и нейната още по-стара история, коктейл "Къща на дървото" и тих мартенски слънчев следобед...

Дали съм неговото момиче? - продължавам да си мисля и досега...