Захвърлих ги някъде в средата на септември в кутията. Нахвърлях ги, омотах ги един в друг, нямат разплитане.... Моите гердани, евтини обеци с камъчета, шарени, ефектни, обичани гипсови колиета с форма на сърце, в различни цветове, купувани спонтанно от малки магазинчета, улични сергии, сезонни изложения...
Днес, цели 9 месеца след онзи септемврийски ден ги наизвадих, разплетох, пробвах пред огледалото, завъртях се на едната страна, после на другата и се харесах... видях Жената в мен.
Преоткрих ги. Преоткрих се.
Период на една бременност захвърлих женствеността си, не я погледнах, не я потърсих, не я поисках. Прибрах косата в кок на тила, обух ниските удобни обувки, извадих едноцветните дрехи и се приготвих за тъжната есен, за дългата зима, за поредните сезони в живота ми на липсата на влюбеност и време на отговорности. Нищо друго!
Огледах се в очите на един мъж ... и посегнах към кутията с бижута. Онези същите, които топлих всяка неделя на жаркото обедно слънце в градината на село, същите, които поеха топлината на август, росата на летните утрини, моите тайни пожелания да носят любов и магия в живота ми, женственост и чародейство. До тях поставях тихо да втасва на слънце неделния хляб, който месех с желание за майка и татко. Ритуалът означаваше много за мен - постилах от везаните карета на баба, грижливо прибрани в скрина в тихите стаи на втория етаж, носещи миризма на нейните ръце, нафталин и много спомени. Слагах ги на зелената трева, за да поемат енергията на Земята, да се опекат от Слънцето и се молех на Луната да им придаде магия. Прибирах ги привечер, когато щурците напомняха за вечерта, дневният пек се смиряваше и оставаше само селска тишина. Миговете носеха магия. Чувствах се магична, цяла, изпълнена...
Затворих ги в дървената кутия... и забравих за тях. Цяла една бременност носих бремето си на сивите дни без да погледна към камъните в кутията.
Днес ги извадих и пожелах да родя Жената в мен - да я извадя пролетна, слънчева, чиста, бяла, пожелана, поискана...
Няма коментари:
Публикуване на коментар