Първият ми конкурс за работа от почти 4 години. Бях забравила какво е усещането да присвива стомаха от вълнение ще-се-справя-ли? Позабравила съм и усещането да се боря с още 59 човека за едно вакантно място, попълване на тестове, мечтата да имам точно тази работа...

Този път вече съвсем осъзнато исках първа да харесам работното място, а после то - мен, да си представя, че между 9 и 17ч. ще бъда удовлетворена, спокойна и полезна на точно това място.
Тръгнах по маршрута, който бих вървяла всеки работен ден от дома до работния офис. Птичките по сутрешно-волно-безгрижно напомнят за пролетта, слънцето се опитва да е топло, да се покаже иззад кубетата на Александър Невски - златно, блестящо, мартенско. Сутрешният хлад развява зимния ми шал, но пък вътре в мен е хубаво, сладко-вълнуващо като че отивам за първи учебен ден. Слънчев лъч ми намигва като отражение във витражите на храма, сутрешната тишина ме пълни с хубави усещания! Просто е - поемаш дълбоко въздух и се чувстваш наистина щастлив! Какво от това, че е 13-ти! Нали не е петък!?
Привечер, следработно е топло, по-дон-доматски-уютно. Чаша с бяло вино, пица с босилек и пресни домати, мансардено прозорче, масички - по средиземноморски-бели, меки възглавници, женски разговори - топли, вълнуващи, по приятелски-вдъхновяващи. Една чаша вино, готин мъж на бара и елате да видите колко романтични, мечтаещи и любовни могат да станат жените! Събличаме предразсъдъци, скриваме "Така-по-принцип-не-правя!", отпускаме копчетата на стягащите ни сака, разпускаме косите, ядем пицата с пръсти и се влюбваме още по-силно във всички онези мъже, оставили назад диря в животите ни и във всички онези напред, които ще идват да ни обичат, мечтаещи за пълноценно общуване, трепет в стомаха и кратки послания по телефона с "Липсваш ми, защото те обичам!"

Няма коментари:
Публикуване на коментар