Нека да вали! Хич и не ме интересува, че е студено, мрачно вече... днес си имах своя слънчев следобед... душата ми попътува...до Рим, полет за Париж, излитане от Терминал 2...

Вярвам в неслучайните неща, ама е хубаво да си го повтарям по-често... но и като забравя да го правя, то и Вселената ми го припомня от време на време... До обяд не бях планирала нищо особено.. неделя, мързеливо, смениха часовете, колкото щеш оправдания от рода на мързи-ме, времето-просто-е-такова... Кратък душ и още по-спонтанно провикване "Приготвяй-се!-Излизаме!" към сина ми, поглъщащ в огромни количества порции анимации по детските канали. 

Панталони, тази-блуза-ми-отива, къде-ми-е-дървеното-колие, обувай-си-обувките, къде-отиваме... още не прекосили градинката и най-случайна, непланирана среща с приятелка. Хайде към парка "Заимов". Иска ли питане?! Любимо място, пълно с усещания.

Трамвай 20, още 20 минути и много спирки, нетърпеливи хлапета да потичат на свобода в парка, търсене на свободна пейка, пиене на кафе, сладолед, много женски разговори - за компромисите, за чакането, за самотата, за връзките, за мъжете, за децата, за богатството в живота и кое-си-заслужава, много самолети, прелитащи над парка... душата ми запътува - за Рим, полет до Париж, този сигурно отива към Лондон..