От 2 дни познавам една жена малко повече от преди... Бих могла да я нарека приятелка, защото си говорим си за нещата от живота... и докато сме една с друга, споделяме... по онзи женски съкровен начин, по който само ние жените можем...тези дни тя ми сподели, че й предстои операция, сериозна, с предположение за рак....
Тя е внимателна, съобразителна, носеща на раменете си повече, отколкото може, но заради деликатността й, не може да разтовари грижите на хората покрай нея... искам в разговорите да я провокирам, да споделя, да изразява, ако трябва и да се гневи.. но да излиза цялата тази нейна обърканост, да търси Пътя си, усещанията си, желанията си, натрупани в годините...
Сподели ми нещата, които са я правили щастлива - годините в чужбина, ходенето на опера, театър, красивите паркове, спокойствието, възможността душата й да живее и диша... Сега не диша, белите й дробове не усещат въздуха край нея, радостта от живота, от това да си жив...
Кога в годините успяваме да загубим връзка с желанията си, това, за което копнее Душата ни, да заглушим гласовете на неудовлетворението и да ги скрием някъде дълбоко, дълбоко в нас?! Защо не си позволяваме да бъдем щастливи, свободни в избора си? Защо ни пречат толкова много "трябва", "налага се", докъде е изборът ни, откъде започва задължението ни?!
Бих ли могла да изживея живота си само като мой избор? И ако в живота ми влезе човек, докъде изборът ще е само и единствено мой, и докъде ще има "трябва", "съобразявам се" и по-малко "желая"?!
