Да не помислите, че съм факир в кухнята?! Далеч съм от тези определения за майсторство, защото дори една супа-топчета е висш пилотаж за моите умения да се сетя кое се слага първо, кое се прави след това и най-накрая какво ще излезе...
Омлетът е моята стихия - на две-на три, позабърсваш тигана ...нали старите майстори пазели ароматите на всички ястия в стария черен тиган... поръсваш зехтин, разкъсваш чушките на парчета, разбъркваш яростно двете яйчица в купата, поръсваш сол, черно пиперче от бабината мелничка, хвърляш нарязана половин китка магданоз и чакаш да се роди той, омлетът! Каквато и форма да придобие - на съвършен омлет с 2 идеално гладки страни или... бъркани яйца, вкусът му е все същият - на желанието, с което си готвил това изкушение.. А щом после си облизваш пръстите, значи всичко се е случило по най-добрия начин...
Обаче майсторството за мен е после, в яденето... Ако не го изям с настървение, се старая, и то много, ритуалът по хапването да става бавно, на хапки, да усещам цялата тази вкусова магия в устата си... Не бих казала, че всеки път мога да укротя Стрелческата си необуздана-темпераментна природа да предъвква бавно, но когато го направя с цялото си внимание, после съм изпълнена с усещания... ей-такива-за внимание към мен самата, за гордост от това, че този път все пак успях, за цветовете и вкуса на зеленото, жълтото, магданозеното
