9,30 сутринта. Прибирам се в къщи. Изморена, неспала, рошава, отдавна с някакви остатъци от грим по лицето, изгоряла от жаркото слънце, със самоуверена походка Ако-знаете-само-къде-бях-тези-два-дни?
Местният площад сутрин - гръцки пенсионери пият сладко кафе и говорят за предстоящия мач на века Германия-Гърция, бабите-гъркини мързеливо просват пране по просторите и седят на тераските си.
Отново в къщи.
Два дни по море.
Изживяването е неописуемо.
В сряда следобед влязох в търбуха на един кораб, който поглъщаше хора, куфари, багажи, цистерни, коли, камиони, всякакви съдби, шарени истории.
Цели 14 часа в посока към остров Самос, на другия край на Егейско море, аха почти до Турция.
Спането в каюта - силно е да се нарече спане. Сетивата ми толкова бяха опънати, че вместо блаженото люшкане като на хамак, усещанията ми бяха през цялото време, че съм в перманентно земетресение от 6 по Рихтер. Въпреки, че хич не ми беше работа да следя пристанищата, усещах, когато корабът акустираше на всяко. Научих се и да ходя, балансираща стъпките между две люшвания на кораба. Тайно следях със сетивата си всяко по-сериозно клатене и бях готова всеки миг да скоча към оранжевата жилетка, прилежно прибрана в горния шкаф на малкия гардероб. Припомнях си картини от потъващия Титаник на иначе отдавна забравения от мен филм. Това беше първата нощ. Следващата вечер вече бях ветеран и почти морски вълк.
Докато си часове в морето и поради липсата на правене на нещо съществено освен оставяне на сетивата да полетят с морския вятър, другото е оглеждане на тези, с които пътуваш в една лодка. Шарени, всякакви. Каквато е Атина. Туристи австралийци, смело закичили своите Niкon и Canon по вратовете, с бели кожи, съвсем различни от местните гърци. Тези, пътуващите не за първи път по тази дестинация, смело се излежаваха по пейките, изпъваха крака, спяха невъзмутимо, говореха кресливо по телефоните си, смееха се, привличайки вниманието на останалите. Децата обикаляха нивата на кораба като се гонеха по стълбите или се криеха между хората и пейките.
Научих думите Паракало Моля и Евхаристо Благодаря. Още само няколко часа на кораба и аха да разбирам какво говорят от информацията по високоговорителите, съобщавана през 1 час на пътуващите. Сливам се с местните. Чувствам се не като чужденка, а сред свои.
Наистина разроших къдрици на морския вятър. Оставих го смело да играе с косите ми, опъващ ги във всички посоки. Вятърът добави и солени пръски. Цялата миришех на море. Цялата аз бях по море. Цялата аз бях море. Спокойно, притихнало, друг път разлюляно и бурно. Вода и вятър, сол по кожата и вкус на море в устата.
Свобода!
Щастие!
Два залеза и два изгрева в морето. Преживях и двете крайни точки на деня. Вече съм убедена, че наистина душата ми харесва изгревите. Носят очакване, светлина, надежда за нещо хубаво, живот! Залезите са тъжни, последни лъчи, отиващ си ден, слънце, което те оставя и отива да търси други земи, морета, хора и съдби. Нощ!
Имаше и фрапе. Доволно много изстудено кафе с лед. Осолената ми уста имаше нужда от нещо сладко, горчиво, нещо познато.
Имаше и волно изпънати крака, облизвани от морските пръски и прегръщани от силния вятър.
На връщане към Атина се появи тъгата. Втори изгрев, завръщане към дома, татко, повел за ръка двете си деца, гордо разхождащ ги по палубата и моята тъга се върна. Сякаш поръчах на вятъра да ми я донесе, оставена някъде назад. Сграбчи ме и не ми позволи да видя слънчевите зайчета, подскачащи по вълните, красотата на греещите покриви на очакваща ни Атина, полъха на морето и силата на топлия вятър.
Пристигаме. Всички бързат да слязат. Струпват се пред ескалаторите за слизане, нетърпеливи, сграбчили куфари, децата си и желанието да се приберат час по скоро. Бързат да запалят колите и моторите си и да отидат в домовете си, там, където са очаквани. Децата са нетърпеливи, защото навън ги очакват дядо, татко, баба...
Наблюдавам ги от високо от палубата, небързаща за никъде, нечакана никъде, неочаквана от никого. Затичват се един към друг, прегръщат се, целуват се, натоварват саковете, торбите и сгънатите детски колички, качват се в колите си и си отиват.
Пристанището опустява. Корабът остава сам, само допреди малко пълен, креслив, шумен, с тичащи деца, заети пейки, пълни кафенета. Персоналът прибира въжета, последните камиони излизат от търбуха на кораба, приел ги под крилото си на завет тази нощ.
Два дни по море. Два залеза и два изгрева. Наистина обичам изгревите. Убедена съм в това!
Няма коментари:
Публикуване на коментар