Замириса на босилек

Винаги съм искала да си имам босилек в кухнята. 

Свързвам го с онези хубави пасторални фотографии в кулинарни списания на сластна тъмнокожа италианка, сочно тяло ала София-Лорен, престилка, запретната през пищния ханш, дълбоко деколте, набрашнени женски ръце, умело мачкащи тестото, нарязани чери домати, разхвърляни върху опънатото разточено тесто от пълнозърнесто брашно, втасващо  върху стара черна желязна тава, пекла десетилетия домашни пици в горещата пещ, зехтин, тъмен и точещ се на струйка, покриващ сластно почернели маслини и листенца пресен босилек. Тишината на хладна широка кухня, поела миризмата на ястията на поколения готвещи италианки и на хладината на студения камък на къщата.


А навън мързелив средиземноморски следобед изпича пръстта.

Едва тук в Атина усетих мириса на свеж босилек. Леко докосване с пръсти по бухналите стъбла и мирисът му остава запечатан с часове. Леко почесване по носа, загорял от морската сол и атинския вятър и ми замирисва нежно на босилек. 


Аромат на Средиземно море, страст, пица и лято.