Много години не си вярвах...за много неща, всякакви. Не си вярвах, че съм добра, че мога, че съм жена, че мога да бъда обичана, че и още много че... Не си и вярвах, че мога да готвя. Правех го, но с неувереността, че просто правя нещо. Никакво усещане за свещенодействане, магии, енергии изпод ръцете и всякакви женски вътрешни интуиции, че мога да правя чародейства със старата тенджера, взета уж за малко от къщата на майка, топъл котлон и всякакви зелении от пазара и близкия супермаркет.
Но последната година мога да отбележа в личния си бележник на ученичка в живота голямото постижение да повярвам в готварските си възможности - скромни, мои си, но толкова ме изпълващи, особено в моментите, когато си представя кухнята като магьосническа зала. Няма летящи метли, бълбукащи отвари, стари билки, още по-прастари буркани със странни съдържания. Има просто червена леща, пресен чесън, лук с все още зелени пера, малко морска сол за овкусяване, мазнинка и разбира се, без ронена чубрица леща не става.
Най-стандартно, бързо, лесно, правещо се с половин внимание и една ръка в кухнята. Но в дни като днешния лещата става още по-специална, тенджерата - побираща желанието ми да сготвя с много любов и всичко става в много цветове. В такива дни тоооолкова много си вярвам.. И като тоооолкова много си повярвах... взех, че забравих да добавя морковче за цвят и витамини.
Няма коментари:
Публикуване на коментар