Сутрин е. Хладен вятър развява завесите ту навън, ту навътре. Отново излизам на терасата. Чувствам се като първите сутрини, когато дойдох. Започвам 4-та седмица тук.
Отново ми харесва да пия кафе, да облегна глезени на парапета, да изтегна цялата себе си в удобния стол, да сложа ръце зад тила и да мечтая.
Да бъда.
Да не мисля.
Да не се тревожа.
Да усещам.
Да съм Аз.
Правя го отново. Излизам на терасата с удоволствие. Прохладно ми е. Хубаво ми е.
Деца ритат топка под терасата. Говорят на гръцки. Не разбирам нито дума, но улавям емоцията във всеки техен тон. Боричкат се. Играят футбол сред пранета и проснати хавлии. Промушват се измежду чистото пране, вдигат прах, спорят по мъжки. Малко европейско първенство под терасата сред маслиновите дръвчета. Има си и един Бекъм, гръмогласен, каращ се, неводолен, биещ се за всяка топка геройски.
Появява се девойка с дълги черни коси, красива по гръцки. Виковете стават по-силни и емоционални. Продължавам да не разбирам нищо, но знам, че всеки един от набързо спретнатия входен футболен отбор иска да я впечатли. Да е неговото момиче! Да бъде герой в нейните очи!
Липсва ми моя малък-голям вече Тиери Анри с тениска номер 14, оставена някъде из гардеробите в София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар