Ден 7-ми и краят на Седмицата на Въздуха

Има причина да притежавате точно такова тяло, каквото е вашето. Това не е случайно! От духовна гледна точка това е точно тялото, което ви е нужно за мисията ви на Земята. 

Днес се вслушайте в тялото си постоянно, като го питате: Тяло, какво е посланието ти за мен в този момент? Ако имате някакво усещане в конкретна зона, задайте въпроса си към нея. 

Както е имало причина да се появите на бял свят в точно определен момент, така е имало причина и да изберете това тяло, което имате...

Създайте усещането за чудесно, невероятно здраве.

От " Отключете тайните послания на тялото"

Денис Лин, 

изд. Аратрон

Утвърждение за деня:

Моето тяло е точно това, което имам.

Прибирам се. Най-накрая. Копнея за този момент. Защото ми се плаче. Много, отчаяно, от душа...

Последна сутрин на кораба за Атина и ми домъчнява за моето дете. Децата тичат по палубата, гонени от вятъра, гонещи се един друг, смеещи се, щуреещи, весели.. Деца! Като моето дете!

"Съжалявам! Прости ми! Наистина много съжалявам, детето ми" Това повтарям тихо и думите ми се крадат от силния морски вятър, отнасят ги някъде надалеч, дали ще стигнат до детето ми, някъде на север?! Ще му нашепне ли вятъра, че много ми липсва, че наистина съжалявам за годините, в които го оставих без баща, все така дива и недаваща се на обуздаване и опитомяване. 

Умората ми от многото емоции накуп си казват тежката дума. Започвам да се съжалявам! За всичко минало, отдавна останало назад по магистралата на моя живот. Няма смисъл! Минало е! Да, но точно в този момент отказвам да го чуя и приема!

Корабът акустира. Всички се затичват да се прибират. Чупят  се колела на куфари, за да стигнат първи до заветните стълби, прескачат се стъпала, тичат да излязат от кораба, затворил ги с още стотина души на едно място.

Това усещане отдавна не ми е познато. Никой не ме чака! Никой не ме посреща! Никой не прегръщам! 

Чакам хората да си отидат! Оглеждам се. Освен мен чакат още няколко жени, небързащи за никъде! 


Тялото ми продължава да грее в червено, поддържащо температурата на гнева ми! Обръщам го към себе си! Стар модел, който трябва да премахна! 


Липсва ми детето ми! Чувството е толкова отчаяно-болезнено, не искам да го предавам с гласа си в ежедневните ни обаждания. Радвам се, че е добре. Или поне така ми се иска да бъде. Оставен е при баба си, таткото е някъде... Гневът и болката ми понякога стават големи и не мога да ги контролирам! Иска ми се да му се обадя и да му се навикам за всичките пропуснати моменти на сина си, в които трябваше да присъства като баща.  Иска ми се, но отдавна вече не го правя! Ядът подклажда изгорелите ми ръце и крака! 


Трябва да се обичам повече!
Трябва да прощавам повече!
Трябва да подминавам нещата, които не мога да контролирам!


Тялото ми е дадено, за да се науча да се приемам такава, каквато съм! Избрала съм го, за да ме научи да се приемам! Избрало ме е да се науча да приемам, после и да давам! Получила съм го, за да срещна хората, които ме учат, дават, вземат! Всъщност, получила съм го, за да бъда просто Аз! Шарена,уникална, понякога тъжна, друг път еуфорична, цветна, емоционална, раняваща се, търсеща... милион пъти още Аз!

В края на Седмицата на Въздуха мога да се похваля, че:
- съм готова да се вслушвам в сигналите на тялото си;
- съм готова повече да си прощавам;
- хваля се повече;
- харесвам се повече;
- готова съм да се променям!