Пътят до Атина

Сутрешно бързане дано-не-изпусна-автобуса, припряно влачене на тежки сакове, запъхтяно показване на билети, кое-е-нашето-място, ох-дано-е-на-хубавата-страна, сканиране със свъсен поглед на пътуващите пред мен и зад мен и има ли вероятност да ми развалят пътуването следващите 12 часа, потегляне стриктно в 8ч. и сериозни опити от моя страна да си поема дъх в ума от така натоварените последни дни.  

Автобусът за Атина беше пълен с жени освен тук-таме няколко заблудили се мъже с раници, тип-туристи и двамата шофьори. Имаше и деца, изненадващо много деца. Майките, набързо прибрали се от гръцко заради започващата лятна ваканция, стегнали багажите, няколкото играчки и две стари книги за четене за из път и с децата обратно там, където изкарват хляба си. 

В първите часове пътуване никой не обръща внимание на другия до себе си, мълчаливо прибрал мислите си в своята собствена история. На осмия час от пътуването повечето си знаем житейските проблеми, кой къде отива, как се прави сладко от моркови и какво очаква от живота. На влизане в Атина към дванадесетия час от пътуването иначе затворените досега шофьори на автобуса вече флиртуваха смело с кръщните циганки, изпъващи снаги и дълги черни коси, пуснати по голите им рамена. Не смея да мисля, ако запътувам за Англия за два дни в път. Най-вероятно пътуващите толкова си стават близки, че си правят собствена група или страница във Фейсбук след това.

Часовете път ме направиха бдителна към детайлите около мен. Вече не смеех да си показвам ръцете.  Лакирани, бели, запазени... Жените около мен имаха изморени ръце от многото киснене във вода, миене, чистене и работа в някоя душна кухня на таверна край морето. Дори и тези, които бяха с маникюр не можеха да скрият умората, събрана в пръстите от годините работа зад граница. Удобни чехли, три-четвърти панталони, къси, набързо изрусени коси при фризьорката Мима от съседния гараж, умора от живота в очите и много болка заради оставените деца някъде из България. Съдбата ги е завела там, принудата ги е накарала да бъдат смели и въпреки женската си слабост, да поемат из пътищата на Гърция, за да търсят хляб за децата си.

Един автобус - много съдби, четири езика. Чуваше се гръцки, български, цигански и турски. Всеки поел по своя път, определен му от съдбата. 

Циганката зад мен беше самотна майка. Някъде из часовете пътуване подарих на 10-годишния й син солети и книжка за оцветяване, която моя син не пожела да удостои с внимание. Пътуваше от Силистра до Миконос - някъде около ден и половина в път по суша и вода. Прибрала се набързо, взела сина си с двустранна пневмония, тичаща отново за гръцкия остров, за да печели хляба си. Циганчето имаше щръкнали уши, небесно сини очи и ухилена до ушите усмивка, защото е при мама. След часове тежка кашлица накрая се поотпусна и ни изпя детския си репертоар от песни, научени в многото самотни дни без майка му - от Пиленцата на Милко Калайджиев до химна на България като мина през Дивна и Миро, Сандокан кючек и няколко коледни детски песни. Трогна ме майчиното й отношение. Циганчето със сините очи беше единствения в живота й - всяка дума и грижа издаваха това. Дори когато му се скарваше заради нетърпението му на дете това-дълго-пътуване-най-накрая-да-свърши, гласът й беше мек и топъл. Играеха на познаване на думи, измисляне на животни с различни букви, рисуваха заедно, търсеше му свободна седалка, за да поспи на по-широко. Усмихваше се широко и с благодарност на майка, когато му подарих солетите и книжката.

Седалката заема формата на тялото ми... или тялото ми поема формите й. Губя представа след многото часове на едно място. Дори и тялото ми забавя процесите си от обездвижване, само мозъкът непрестанно мисли, мисли, мисли...Пред мен - нямаща край магистрала, път към Атина, милиони бухнали в розово цветни храсти и морето, което ме съпровождаше още от Солун.

Гърция ме посрещна топла, морска, слънчева. Никакви дъждове, облаци и помен от странното време на Балканите. Виждам я вече с очите си на пораснало момиче. Вълнувам се от непознатите нови гледки през прозореца на автобуса, но погледът ми е вече странно трезв. В очите на сина ми всичко-тук-е-по-хубаво-от-България. Тайно се усмихвам на всяка негова превъзбудена реплика Виж-това, ох, виж и това. В очите му има вълнение от новото, радвам му се, че вижда Гърция с очите, с които аз я виждах преди пет години.