Бих живяла на него.
Тишина, мързеливо гръцко спокойствие, малко пристанище, кораб, пристигащ на всеки два дни, пълен с поща, продукти, туристи, възвращенци към дома, с малки стръмни улички, местни кафенета, пенсионери, играещи на табла в ранните часове на деня, чаровни местни таверни с малки столчета и карирани покривки, много палми, няколко скромни яхти и едно голямо море, ширнало се в безкрая.
Ако можех, бих останала. Съдбата ми даде само 6 часа, през които успях да изгоря, да се ядосам и да изпратя няколко гневни смс-а до България.
Съжалявам, че островът пое от отровната ми емоция. Оправдавам се, че лашкането от кораба, климатиците и последващата я изгаряща топлина са виновни. Но аз знам, че вътре в мен ставаше нещо, което трябваше да излезе точно сега.
Искаше ми се да го видя с други очи, пълни с възхищение, със сладост от сладоледа в морния следобеден час и със соления привкус на едно дълго пътуване с морския вятър, довял ме чак от Атина на другия край на Егейско море, близо до турските земи.
Но го видях с тези очи. Оставам с надеждата да не ми се е разсърдил, за да мога отново да бъда приета на негова земя... някой ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар