Пътувам

Вдруги ден пътувам за слънчева Гърция....

Всичко започна оттук...

20 юли, Илинден миналата година... Неслучващо се кой знае какво, в желанието да подпомогна Вселената ако-все-пак-е-забравила-за-мен и в хубавото ми влюбено усещане на очакване, раждащо се всеки първи месец на лятото, отидох на гледачка. Бях на зелената тераска на моята приятелка, сред бухнало мушкато в червено, бялото на многото петунии и дълбокото зелено на здравеца, пием кафе на припек на мързеливото юлско предиобедно слънце, ядем от току-що опечената й питка за здраве на името й, говорим, говорим, говорим и обсъждаме него - живота ...почти като политическите анализатори вечер в скучните обзорни предавания.. Все разбираме живота и все нещо не сме го доразбрали... само дето ние, двете влагаме много страст по женски и емоция във всяка наша дума..Кратко споменаване за баба Емине и моите възприятия се наостриха. Точно това ми трябваше в момента, сякаш чаках от години срещата си с нея - веща знахарка, магична и тайнствена, дошла някъде от други светове, за да ми пооткрехне завесата на бъдещия мой живот. Обзе ме вълнение, очакване на сбъднати мечти, чертежи за вълшебен живот, с една дума - нещо съвсем различно от това, което съм - краен квартал, сама и все сама, нито грам ухажор това лято и една голяма мечта да отида в Гърция.

Гледачка е обидно обръщение към баба Емине. Туркиня, дребничка, с потъмняла лице от многото лета в живота й, с дълбоки изпитателни, но добри очи, правеща муски за добро, за събиране на семейства, за раждане на деца, живееща някъде близо до мен, до този момент не предполагала за съществуването й в блоковете край мен. Гледаше ме с мъдростта на вековете си прераждания, на женското й пълно разбиране от моите притеснения, с любовта, която гледа стара майка младата си дъщеря. Не ми каза всичко, бях убедена, че остави недоизказано хубавото. За да се сбъдне. Защото с цялата си магична същност усещаше човешкото ми неверие това-все-пак-си-остават-само-мечти.

"Пътят ти до Гърция е отворен". Да, да! Това си повтарях цяла една година. Просто така ми се е искало да чуя, харесало се е на слуха ми, това съм запомнила от многото нейни объркани вещерски думи. 

Но не престанах да мечтая за полъха на морския бриз, който да развява кичур коса покрай ухото ми и да настръхвам от усещания, когато видя моето море. Виждах се пътуваща в автобуса за Гърция, виждах магистралата пред мен, усещах в стомаха си гъдела от разходки покрай морето, пясъка между пръстите ми, мириса на море, вечерните светлини на грееща Атина, Акропола, скрит в лятната мараня някъде, високо, там, горе при боговете... 

Цяла година в очакване на нещо, което никой не ми беше обещал. "Молбите ти се чуват". Това бяха другите думи на старата баба Емине, които останаха за по-дълго в паметта ми от онази магична среща с нея. 


В книжарничката, онази, на тихата уличка до училището на сина ми сякаш само заради мен всички пътеводители бяха намалени на половин цена. При всяко минаване оттам намирах по някоя хубава изненада - я нещо за Атина, я за Крит или за Кипър... Сядах в септемврийските преди обеди в близката градинка, пиех хубаво капучино и едва си поемах дъх от усещане за нещо специално, очакващо ме, готвещо се само за мен! Сякаш Вселената ми даваше мънички тайнствени знаци, дошли при мен като мечти и усещания за мирис на море и шум от плискащи се вълни, за да ми каже, че не ме е забравила.


Баба Емине ми каза и още, че Той, Онзи, който очаквам с целия си копнеж да бъда обичана, единствена, уважавана, чакана, също е на пътя ми... Оставам в хубавото усещане на очакване като дете, което отваря с нетърпение заслужените си подаръци от Вселената!

Билетът ми е запазен, маршрутът определен, чакана съм... Пътят ми към Гърция е отворен! Молбите ми наистина са чути! Благодаря Ти!